Катрин Панколь - Muchachas

— Аз бих приличала по-скоро на жената при печката — прошепва Жозефин.

Монтепулчаното й дава смелост и тя започва да приказва, сякаш е на изповед.

— Мисля, че когато обичаш, постоянно се страхуваш.

— Защото не се чувстваш достойна за обич?

— Да.

— Защото се чувстваш мръсна и грозна?

— О, това не е свързано само с теб!

Когато се чувства притисната в ъгъла, когато й се струва, че всичко работи против нея, Жозефин посреща неприятностите с открито чело и високо вдигната глава. Какво не върви с Филип? Защо продължавам да се съмнявам, след като се обичаме от три години?

Храбро се обръща към него.

— Кажи ми…

— Какво да ти кажа? Искаш ли десерт?

— Кажи ми защо постоянно се страхувам да не ме напуснеш?

— Защото не разбираш нищо от любов.

Жозефин едва не се задави от удивление. Възкликва:

— Аз ли не разбирам от любов?

— Да. Въобразяваш си, че много разбираш, а всъщност си начинаеща. Искаш ли десерт?

Не! — иде й да изкрещи.

— Due ristretti — поръчва Филип.

Усмихва се, погледът му се спира на момичето, застанало на бара, допряло чело до челото на партньорката си.

— Погледни това момиче… То е щастливо, защото получава любов, много любов, и в замяна и то дава любов, по някакъв свой начин. Според него договорът е справедлив. То дава, получава, обича, щастливо е. Не си задава въпроси. Възрастната жена обаче… тя не може да повярва, че й се е паднал такъв късмет. И затова се раздава изцяло. Тя се раздава, но не умее да получава, защото няма навик. И тя е начинаеща също като теб. И тя се страхува също като теб.

— Но защо? — пита Жозефин.

— Защото никой никога не ти е давал любов.

— Не е вярно, татко! — възкликва Жозефин.

— Така е, но той е мъртъв, а тогава ти си била още дете. Израснала си без любов. С мисълта, че никой няма да те обича никога. Защото в очите на майка си си виждала, че нищо не струваш.

— Тя виждаше само Ирис…

— Не я е виждала. Виждала е себе си в нея. Ирис е била нейното продължение. Това не е любов.

— Но аз вярвах, че е, и затова вечно се сравнявах с нея.

— Смятала си, че е нормално, че Ирис е красива, блестяща.

— А аз, мръсна и грозна.

— Това те е карало да мислиш, че за да те обичат, трябва да даваш всичко. Така си постъпила с Антоан, с Ирис, с дъщерите ти… Давала си отчаяно. Без никога да получаваш каквото и да е. Това се е превърнало в навик. Ти дори го смяташ за нормално.

Жозефин не откъсва поглед от него. Филип нарежда парченцата на душевния й пъзел.

Той я погалва по бузата и добавя:

— Истинско изкуство е да умееш да получаваш любовта, с която те даряват.

— Ти го владееш много добре.

— Научих се.

— И как става?

— Първо се научаваш да обичаш себе си. Казваш си, че заслужаваш тази любов. Кажи си, че си една страхотна жена.

— Не мога да го направя. Абсурд.

— Вземи пример от Ортанс.

— Тя е много по-веща от мен! — въздъхва Жозефин.

— Тя е също като тази девойка… уверена в себе си. Защото е стъпила на здрава основа — любовта на майка си.

Жозефин докосва ръкава на сакото на Филип и признава тихо:

— Завиждам на това момиче. То обича когото иска, без да се притеснява от чуждото мнение. Не му пука, че в очите на другите неговата любима е стара и грозна.

— Права си, това не е неин проблем.

— Това е то да си свободен.

— Един ден и ти, Жозефин, ще бъдеш като нея.

— Ще ми помогнеш ли?

— Ще те наглеждам, но знам, че ще се справиш сама.

Тя се отпуска на стола, опира гръб на облегалката и въздъхва, разочарована.

— Един ден — продължава Филип — ще отидем отново в онзи хотел във Флоренция и вместо да отстъпваш и да свеждаш глава, ти ще вървиш с вдигнато чело и ще гледаш право в очите онази надута глупачка.

— Говориш така, за да ми доставиш удоволствие…

— Ти можеш всичко да направиш, но не го осъзнаваш.

— Можеш ли да ме целунеш сега, веднага?

Той се навежда, обгръща лицето й с две ръце и бавно и дълго я целува по устата.

Страхът се изпарява, сякаш никога не е съществувал.

Идва денят, в който трябва да си тръгнат от Сиена и нейните крепостни стени.

Изваждат куфарите, слагат ги на леглото, изпразват гардеробите, прибират четките за зъби, пастата за бръснене, тоалетното мляко, проверяват под леглото, зад завесите, в чекмеджетата на нощните масички.

Филип слиза на рецепцията да уреди сметката и на тръгване казва: „Ще изпратя някой да вземе багажа“. Жозефин се бави под предлог, че иска пак да провери дали не са забравили нещо.

Тя изчаква той да затвори вратата и се обляга на прозореца, вперила поглед в меките оголени хълмове насреща.