Катрин Панколь - Muchachas

Приятно му е да говори с Шърли и между тях постепенно се изгражда нежна привързаност.

Жозефин потъва в мрака на очакването, безсилна, преливаща от болка, отброява лудите удари на сърцето си: 34, 35, 36, 37, 38. Достойна жена е, умее да страда мълчаливо, но в главата й препускат хиляди безумни версии. Зое се е запознала с някакво момче по интернет и е отишла при него, Зое е скочила от Лондонската кула, Зое е тръгнала след някой непознат, Зое е в опасност и аз не мога нищо да сторя. О, как искам да се самозалъжа, да си кажа, че нищо не се е случило, но е по-силно от мен, болката, стегнала сърцето ми, ме уверява, че работата е сериозна, че не е обикновено закъснение, разсеяност, виждам пепелянката, вестителка на нещастие, която се увива, сяда на гърдите ми и ме смазва. А защо не ми е оставила писмо? Върни се, Зое, върни се, ще направим всичко, каквото искаш, ще отидем пак да живеем в Париж, ти ще си върнеш розовите страни, а аз ще чакам. Ще чакам, за да изживея любовта си, ще се въоръжа с неизчерпаемо търпение, само се върни.

— Госпожо Жозефин, госпожо Жозефин! Намерих, намерих…

Ани се втурва в кухнята, размахвайки някакъв плик с две думи, за които Жозефин е готова да даде живота си: „Скъпа, мамо“.

— Беше под вашата възглавница, във вашата стая, там го е скрила, преди да тръгне за училище. Знае, че ставате много рано и веднага си оправяте леглото. Всичко е изчислила.

Жозефин разкъсва припряно плика, изважда дълъг бял лист, нашарен с думите на Зое. Едни са задраскани, други — подчертани, има и написани с главни букви.

Маменце,

Най-важното, НАЙ-ВАЖНОТО: не се безпокой.

Гаетан ми липсва ужасно много. Болката от раздялата е непоносима.

Преди месец, когато си говорихме по скайпа, аз взех своето решение. Той се беше отпуснал на леглото, закрил очи с възглавницата, беше се обхванал с ръце, далеч от мен. Попитах го какво има, увеличих звука на Someone like you на Нина Симон и затанцувах, не престанах да танцувам, той се усмихна и ми заяви: Зое, не ми харесва как живея.

И аз се изплаших да не ме напусне.

Ако Гаетан ме напусне, аз ще съм едно нищо, маменце, понеже благодарение на него успях да стана ЛИЧНОСТ. Искам да ти кажа, че няма да мога да си взема матурата, няма да мога да спортувам, да се разхождам в парка. Обичам го наистина. Затова отивам при него.

Няма да ходим в Париж. Няма да останем в Лондон. Ще заминем за някое ТАЙНО място и когато пристигнем и се настаним, ще ти го разкрия, но при ЕДНО условие, маменце, и то е, да не дойдеш да ме вземеш.

При всяко положение няма да можеш нищо да сториш, ще бъде много късно.

Зое

П. П. Няма смисъл да разпитваш Александър. Той не знае нищо. Само, че съм замислила нещо.

Жозефин прочете писмото веднъж, два пъти, три пъти. Прочете го на Ани.

— Това пък какво означава, госпожо Жозефин?

Двете се спогледаха, сякаш щяха да прочетат обяснението на загадката в очите на другата.

— Защо пише, че ще бъде много късно? — измърмори Ани. — Така се казва, когато вече няма никакъв изход… искам да кажа, така го виждам аз. Може би Александър знае нещо…

— Зое уверява, че той не знае нищо.

— Е, това вече не го вярвам, госпожо Жозефин. Тя да скрие нещо от него?

— Също както е скрила и от нас. Няма нищо по-решително от едно шестнайсетгодишно влюбено момиче.

Двете стояха дълго време, взирайки се една в друга, с очи, преливащи от въпроси, изказвайки всевъзможни несъстоятелни предположения. След като не са нито в Лондон, нито в Париж, къде биха могли да бъдат? Кой им бе помогнал да избягат?

— Важното е, че са живи и здрави, госпожо Жозефин.

— Да, така е, права сте. Обаче тя наистина ли ни казва това?

— Би трябвало да се обадите на майката на Гаетан… тя знае може би.

Не знаеше. Френските ученици са във ваканция и Гаетан заминал при някакъв приятел. Не знае как се казва. Да, поискал й пари. Не, нищо повече не обяснил. Да, взел си разни неща, доста обемист сак впрочем. Не, тя не забелязала нищо особено. А Домисий и Шарл-Анри? Нали са му сестра и брат, те може би са в течение? О, госпожо Кортес, много сте мила, но нямам никакви новини от тях от доста време, а и Гаетан също. Ние сме много странно семейство, вече не приличаме на нищо, разпилени сме в разни посоки.

Точно в този момент се прибира Александър. Хвърля чантата си в антрето и промушва глава през открехнатата врата на кухнята.

— Зое няма ли я?

— Не. Не се е прибрала. Да знаеш къде може да е?

Жозефин го гледа право в очите, опитвайки се да разбере дали той знае, или е в тотално неведение. Той я поглежда с бегло съчувствие, поне така й се струва, и отново се връща към обичайното си мълчание.