Катрин Панколь - Muchachas

Бутва вратата. Стаята е празна. Подредена. Никакви пуловери на пода, нито разкъсани опаковки от бисквити на леглото, никакви чорапогащници не се ветреят на най-невероятни места, никакви отворени книги, полупразни чаши по бюрото, никаква пижама, свита на топка. Сякаш не е стаята на Зое.

Тъкмо се кани да затвори вратата, когато се стряска от нещо. Нестор го няма на леглото, нито под него, нито зад възглавницата, нито в гардероба, нито в някое от чекмеджетата на бюрото.

Набира номера на Зое и попада на гласовата й поща.

Набира отново и отново номера.

Едно и също съобщение се повтаря непрекъснато: „Hello! Аз съм Зое, leave a message, hasta luego 13“, обяснява бодро дъщеря й с безгрижен тон.

Връща се в кухнята и се отпуска на един стол.

— Не вдига телефона и не е в стаята си.

— Виж, в това съм сигурна. Щях да я чуя, ако се беше прибрала!

— А и Нестор го няма — тихо казва Жозефин.

— Как така „и Нестор го няма“? Тя никога не го взема със себе си в училище. Никога.

— Там е работата. О, Ани, предчувствам, че нещо се е случило! Къде е Александър? Той сигурно знае.

— Звъннете му.

За миг Жозефин изпада в паника при мисълта да разпитва Александър, но набира номера му. Той не вдига. Оставя му съобщение.

— Боже мой, боже мой! — повтаря Ани, притиснала дървената лъжица до гърдите си. И той ли не си е в стаята?

— Опитайте да се свържете с него от домашния, а аз отивам да проверя дали случайно не се е прибрал. Може би ще вдигне на Ани…

Тя изтичва до стаята на Александър. В нея цари пълен хаос, но от него няма и следа.

— Не отговаря — казва Ани, когато се връща в кухнята. — Имате ли телефона на Люси?

— Не.

— А на родителите й?

— Не. Знам само адреса. Един път спрях с колата пред тях.

— Сега ще намерим телефона и ще им се обадим — заявява Ани, поемайки нещата в свои ръце.

Жозефин звъни у мистър и мисис Даймънд. Люси обяснява, че днес Зое не е била на училище. Зърнала била Александър по коридора, но двамата просто се разминали, без да си говорят. Преподавателят по френски искал да се обади на Жозефин. Не е ли звънял?

— Не. Вероятно е забравил. Мислех, че тя е у вас. Каза, че след часовете ще учите заедно.

— Невъзможно, госпожо Кортес, имах час при зъболекаря. Току-що влизам вкъщи. Тя знаеше за зъболекаря. Мислите ли, че е нещо сериозно?

— Не зная, Люси. А Александър? Видя ли го по-късно?

— Той беше на училище през целия ден. Но така и не успяхме да говорим. Предположих, че Зое е неразположена. На два пъти й се случи миналия месец… закъсня за час и преподавателят точно затова заяви, че повече няма да позволи подобно нещо, че трябва да донесе извинителна бележка, за да оправдае отсъствията си.

— А, така ли… — промълви Жозефин.

— Съжалявам, госпожо Кортес. Тя ще се прибере, със сигурност. Може да е отишла на пазар. Каза ми, че си търсела рокля, предстояла й важна среща и искала да бъде на висота.

— А, така ли… — повтори Жозефин.

— Може би иска да ви изненада…

— Може би. Благодаря, Люси. Ако ти се обади, предай й веднага да ми звънне, защото се безпокоя.

— Ясно, госпожо Кортес. Ще й предам.

Жозефин затваря и отчаяна се обръща към Ани.

Стисва устни, прави опит да събере всичките си сили, да се барикадира в мълчанието, разтърсвана от болката, която се разлива наоколо, покривайки все по-голямо пространство, като приливна вълна, която скоро ще я удави.

Изцедена напълно, Жозефин седи на стола, оставя Ани да движи нещата, а тя току тича да гледа през прозореца, проверява стаята на единия, после на другия, мърморейки, не е възможно, все трябва да са оставили някаква бележка, а може точно в този момент да се издигат в облаците, покачени на виенското колело. Крещят от страх, смеят се неистово, седнали един до друг на люлката, плуваща в празното пространство.

Жозефин не помръдва, скована от ужаса, който не иска да облече в думи.

Става осем часа, осем и половина, девет часа, а Зое така и не се прибра. Също и Александър.

Набира номера на Филип. Той не вдига.

Филип затваря тежката църковна порта, поема по алеята, която пресича оградата от червени тухли, вдига глава към високите, напъпили дървета, вдишва въздуха и се сеща за вкусното ядене, което е приготвила Ани, за отличното вино, което ще пие, за това как ще разказва какво е правил през деня. Ускорява крачка, закъснял е. Шърли искаше на всяка цена да разбере защо мъжете не обичат да говорят. Беше й обяснил, че когато имат проблем, мъжете се оттеглят в някоя пещера, на тайно място и излизат едва когато са го решили. Това с пещерата е прекалено елементарно, мърмори недоволно Шърли.