Катрин Панколь - Muchachas

— При всяко положение за тях ще бъде страхотен удар. Ами аз, кажи ми аз какво правя в тази комбина?

— Ти ще се правиш, че нищо не знаеш.

— Баща ми ще се вбеси. Да не говорим за майка ти!

— Ти не знаеш нищо, точка.

— Не. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че няма да се справя.

— Предаваш ме, значи? А пък аз вярвах…

— Зое, престани! Намислила си нещо ужасно.

— Нали аз ще го извърша, не ти. Тебе те моля само да си държиш устата затворена. Не е кой знае колко трудно, нали!

— Няма да успея, кълна ти се. Трябва да измислим нещо за оправдание.

— Ей, големи шубета сте това момчетата!

— Аха! И Гаетан ли…

— Нищо подобно! С Гаетан сме на един акъл.

— Не съм много убеден, драга моя.

Онази сутрин Ани изпя традиционната ария на витамините в портокаловия сок, на хапнатите на крак препечени филийки и на чистите ръце на масата, докато Александър и Зое се изстрелваха скоростно от къщи, провиквайки се:

— Целувки, до довечера!

Жозефин се сбогува с тях от прозореца.

Александър прилича на Филип.

Висок, слаб, с кестенява коса, почти метър и осемдесет, съвършен овал на лицето, гръцки профил. Дотук с класиката. Останалото е измъкната риза от панталона, рошава коса, ръце на дискохвъргач, вирната брадичка, придаваща му почти дръзко изражение, високомерни искри, които проблясват в погледа му, сякаш искат да се поровят в душата ти.

Понякога Жозефин се чуди дали в това тяло на юноша не се крие белобрад язвителен старец.

А може би след смъртта на майка си 11е помъдрял отведнъж, размесвайки остатъците от детството с болката на мъжа, от което се е появил този сериозен и същевременно снизходителен поглед? В компанията на баща си се оживява, става общителен, забавен, но пред Жозефин се затваря, не говори много и мълчанието му я разяжда като киселина, обърква я, прави я неадекватна. Държи я на разстояние с едно смразяващо изражение, сякаш казва: „Не ме докосвай“. А когато баща му с учудване попита „Няма ли да целунеш Жо?“, той й подава бузата си, без да се навежда. Прав, безмълвен, едва ли не нащрек. Тя трябва да се надигне на пръсти и непохватно да го целуне, молейки се мислено да улучи, сякаш мята баскетболна топка в мрежата. Той никога не се обръща директно към нея, винаги е учтив и любезен. Не може да се държи невежливо, така е възпитан, но тялото му отказва да се пречупи и да приеме натрапената близост. Жозефин би предпочела да не е толкова сдържан, готова бе да понася периодичните му убождания, но в замяна да получава и малко нежност, по-голямо внимание. С една дума, да не я обича толкова хладнокръвно.

Опитоми го, казва си тя. Въоръжи се с търпение.

Хока се, окуражава се, вразумява се.

Пред Филип не обелва и дума.

Бека пое рано сутринта към Мъри Гроув да сортира дрехи за раздаване и да приготви обеда. Двамата с Филип успяха да осъществят замисъла си: да преобразуват едно крило на църква в приют за самотни жени, останали на улицата. Убежище, спирка, която им даваше възможност да почерпят сили, помагаше им отново да стъпят на крака и да продължат живота си. С течение на времето те си възвръщаха достойнството благодарение на редовната храна, сигурното легло, банята, уроците по готварство, шев, курсовете по йога, грънчарство, рисуване, компютърна грамотност, обучение, съобразено с нуждите на малката общност. Ентусиазиран от идеята, пастор Грийн, който ръководеше църквата, даде рамо на проекта. Доведе доброволци, които поеха заниманията, организира детски кът за най-малките и лично той се занимаваше с тях, докато майките им се обучаваха.

Извън часовете за служба, входът на църквата беше задръстен от бебешки колички, а по пода се търкаляха играчки.

Тази сутрин Филип отиде рано-рано в кантората на Риджънт стрийт.

Вече разполага с две кантори. Предишната, където продължава да движи ежедневните си задачи, и новата, където се занимава с делата на Фондацията за самотни жени (ФСЖ).

Първата е впечатляваща, луксозна, заема последния етаж на внушителна сграда на стара лондонска улица. Телевизионни екрани, тънки като цигарена хартия, творби на съвременни художници по стените. Стефани Сеймур като носова фигура на кораб в Trophy wife на Маурицио Кателан, This Maryline на Нейт Лоуман…

Клиентите чакат в малък салон, съзерцавайки авангардните творби, и влизат в кабинета на Филип впечатлени, учудени, изпълнени с уважение, а в някои случаи неодобрение. В техните очи Филип е личност ерудирана, блестяща, парадоксална. И той се възползва от това леко превъзходство, за да ги отрупва със съвети и да ги кара да подписват необходимите му договори.