Катрин Панколь - Muchachas

Тя прекрати обстрела с унищожителни оскърбления, но предизвикателно се превъплъти в ролята на великомъченица. Страдаше от безброй заболявания. Държеше се за корема, за главата, мереше си пулса, показваше език с надеждата, че ще е почернял от меланхолия, настояваше да я заведат на лекар, който да удостовери, че здравословното й състояние е добро. Постигнала целта си, с медицинското свидетелство в ръка, тя бавно се възстановяваше, придавайки си загадъчно, унило изражение, все още девойка, но вече почти жена, и Жозефин се усмихваше, виждайки как постепенно се отказва от яростните си атаки и изпада в тайнствени апатични настроения.

Понякога Зое не можеше да заспи. Как да заспя, след като тялото ми желае, а умът ми отказва? Жозефин сядаше на леглото до нея, поставяше ръка на корема на дъщеря си и я чакаше да се унесе в сън.

Наблюдаваше как розовите, свежи клепачи бавно натежават, потрепват, докато напълно се спуснат, обрамчени от плътната, черна завеса на миглите. Зое заспиваше, завряла нос в Нестор, любимата си избеляла и безформена плюшена играчка.

Жозефин не сваляше очи от кръглото, лакомо лице, от начупените устни с отпуснати ъгълчета и си казваше: „Шестнайсетгодишната ми дъщеря ми е сърдита, защото си има любовник. Дъщеря ми си има любовник, но се приспива, гушнала бебешката си играчка, долепила нос до блудкавия мирис на овехтелия плат“.

Записаха Зое във френската гимназия, предпоследна година на хуманитарния профил.

И Александър учеше там, и той беше в единайсети клас, само че в природо-математическа паралелка.

Двамата бяха неразделни.

Вечер водеха безкрайни разговори в стаята на единия или на другия. Слушаха една и съща музика, движеха се по улицата, залепени като сиамски близнаци, за да си разменят слушалките, говореха на някакъв таен език, който Жозефин се опитваше да разгадае. Провикваха се „дай пет“, удряйки звучно длани. Александър я наричаше Зуи, я тя него Лукси. Той питаше: Луксор? Тя отвръщаше: Нефертити.

Жозефин съвсем се обърка.

Нещата изглеждаха спокойни.

Сутрин двамата тръгваха на училище, след като изпиеха, докато се обличаха, чаша топъл шоколад и хапнеха препечените филийки, които им приготвяше Ани, мърморейки, че не се закусва на крак, че е прието да седнат и да дъвчат, без да бързат. И да пият портокалов сок, защото в него има витамин C. Те отвръщаха, че нямат време, да смени плочата, всяка сутрин все същата песен, писна ни, Ани!

— Какво се казва, когато на някой му писне?

Ани се замисляше, с ръце на корема.

— На лука не му пука!

— Много хитро — мърмореше Ани, — по-добре си изпий сока.

— А знаеш ли — продължаваше Александър, налапвайки цяла филийка наведнъж, — знаеш ли защо вече няма мамути?

— Не се говори с пълна уста!

— Много просто, защото няма татути!

Двамата прихваха при смаяната физиономия на Ани, която се напъваше да разбере и никак не й беше до смях.

— А знаеш ли защо градинарите се отегчават?

Напълно объркана, Ани вдигаше отчаяно рамене.

— Защото зеленчуците не ги вдъхновяват.

И те шумно пляскаха длани. High five! High five!

Грабваха палтата, шаловете, чантите и хукваха към автобуса. Номер 98, 6 или 24 и после кратка разходка през парка до Саут Кенсингтън и до гимназията. Зое мрънкаше, тя не обичаше да ходи пеш. Александър настояваше, така нямало да се превърне в дебелана.

— Не съм дебелана! — ядосваше се Зое.

— Защото те карам да ходиш пеш.

— Ами ти, с този врат на жираф и уши като сателитни чинии.

— Чуваш ли се какви ги приказваш! Всички момичета са луди по мен!

— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа как те нарече снощи Мели?

— И как ме нарече Мели?

Застанала на прозореца, Жозефин слушаше препирнята им и ги наблюдаваше как се отдалечават. Всичко е наред, успокояваше се тя, виждайки ги да завиват зад ъгъла.

Въпреки това нещо я човъркаше отвътре.

Нямаше как да хване края на разговора им, защото двамата бързо крачеха към автобусната спирка на Джордж стрийт и скоро потънаха в анонимната тълпа.

— Престани с тъпите си шеги, вече не сме бебета! — казваше Александър.

— Те си мислят, че все още сме, и тази мисъл им действа успокояващо. По този начин приспиваме тяхната подозрителност…

— Наистина ли го вярваш?

— Да. А през това време аз ще подготвя всичко.

— Подготвяш всичко тайно. Не е много хитро.

— Няма как да стане иначе. Те не желаят да чуят.

— Когато истината цъфне, ще им увиснат ченетата.

— Няма да ме издадеш, нали! Обеща да си мълчиш.