Катрин Панколь - Muchachas

Жозефин не помръдва, цялата е внимание. Стреми се да улови момента, да го изпълни с идеално съвършенство. Минута щастие, което да запечата във флаконче.

Поглежда часовника на Филип на нощната масичка да разбере колко е часът.

Осем и двайсет и седем.

Притваря очи и се запознава с обстановката. Миризмата на сапун от чаршафите, леко грапавата бяла материя, опряла се до носа й, ръката на Филип, която гали гърба й, стъпки по чакъла в градината, чуруликане на птичка, подето от друга, глас в коридора, чистачката оставя кофа, метла, шум от блъсната врата на горния етаж, buongiorno , извиква мъж на прозореца, устата на Филип до ухото й, устните му се плъзгат надолу по врата й, топлината на ръцете му, тъмните косми по китките му…

Стиска клепачи да запечата тези съкровища в паметта си. Да се запазят завинаги. Толкова е лесно да си създадеш щастие, казва си тя, обвита в топлината на този идеален миг.

Отново отваря очи.

Осем и двайсет и осем.

Споглеждат се, играят с преплетените си пръсти. Той гали всеки неин пръст, опъва го, целува го, разтваря дланта й, поднася я до устните си, вкусва я, дълго я целува.

— Затвори очи… — заповядва Филип.

Тя се подчинява с разтреперани устни.

Той силно впива устни в нейните. Тя потръпва в очакване на ласка, на заповед, вече съвсем се е объркала.

Той прокарва пръсти през косата й, накланя главата й назад. Тя простенва. Не след дълго денят окъпва целия прозорец в златно.

— Добре ли си? — пита той, завивайки я плътно с чаршафа, за да я предпази от студа.

— Много добре.

Тя замислено навива ръба на чаршафа между пръстите си.

— Ти беше бесен във Флоренция. Заради мен ли?

— Идеше ми да шамаросам онова момиче. Каква грубост!

— Не ми отговори…

Той мълчи. Опитва се да я разсее, духайки в косата й.

— Когато чувствителността ти е изострена — продължава Жозефин, — долавяш и най-незначителната подробност и тя те наранява. Истина е. Някои хора имат болезнено чувствителна кожа, други са като крокодилите.

Тя пъха пръст между гънките на чаршафа, играе си с бродерията, за да си вдъхне увереност. За да намери смелост да продължи.

— Беше бесен срещу мен във Флоренция.

Той се дръпва, сяда в леглото, леко я докосва по рамото.

— „Бесен“? Прекалено силна дума…

— Раздразнен?

— Да.

— Защото не бях с подходящи обувки и с подходящо…

Тя говори боязливо, той я прекъсва с ядосан жест:

— Не ми пука за обувките ти!

Хваща я за брадичката и я обръща към себе си.

— Не ми пука, че нямаш красиви обувки на ток, чантата на годината, часовник от скъп бижутер, лакирани нокти, зализана прическа… Това, което не мога да понасям, е, че се унижаваш пред някаква руса патка, че непрекъснато се унижаваш пред руси патки, както и пред кестенявите впрочем!

Лицето му помръква, той смръщва вежди, стиска челюсти, погледът му се изостря.

Тя свежда поглед, победена, и заявява:

— Знаех си.

Внезапно гневът, който толкова дълго бе потискал, изригна в дрезгав вик.

— Жозефин, как искаш да те обичат, след като самата ти имаш толкова лошо мнение за себе си? Как искаш да те обичат, след като ти не се обичаш?

Жозефин се освобождава от ръцете му и ръцете й търсят завивката, става й студено, вие й се свят. Все едно в тялото й е зейнала бездна, в която потъва със страхотна скорост.

— Не ме ли обичаш вече?

— Ненавиждам те, когато ставаш такава.

— Но…

Тя понечва да каже, но аз винаги съм била такава и ти го знаеш! Не умея да се обличам добре, не умея да си правя косата, да се гримирам, не съм блестяща и не се чувствам удобно при всякакви обстоятелства, не съм красива като…

Поглежда, покрусена.

Той я предизвиква, подканва я.

— Хайде де, кажи го… Кажи си го!

Гласът му е леденостуден, сякаш я полива със студена вода. Жозефин тръска глава, безмълвна.

— Тогава аз ще ти го кажа! Мислиш, че не си красива като Ирис, елегантна като Ирис, блестяща като Ирис… че затова аз не мога да те обичам. Но знаеш ли какво? Аз те обичам точно затова. Обичам те, защото си пълна противоположност на сестра ти. Защото имаш сърце, имаш душа, спираш пред някоя картина и стоиш цял час пред нея със зяпнала уста; защото казваш „чадър“ и прихваш от сърце, защото скачаш с двата крака в локвите, защото си прибрала от улицата едно нещастно, болно куче, защото си говориш със звездите и вярваш, че те чуват, защото, когато обичаш, човек се чувства така, сякаш целият свят му принадлежи. Затова те обичам, и бих могъл да изброя още сто хиляди други причини. Например, харесва ми как ядеш репички, започваш от края и гризкаш до листенцата. Но това, което не мога да понасям в теб, Жозефин, е, че непрекъснато се самоунижаваш, смяташ, че си грозна, че си кръгла нула! Мъжете имат нужда да се разхождат под ръка с богини, а не с просякини. Разбираш ли?