Катрин Панколь - Muchachas

Ирис никога не се появява нощем.

Нощем Жозефин си казва, че щастието не е стока, която излагаш на тезгяха, претегляш и купуваш, за да ти принадлежи напълно, че то е състояние на духа, решение на душата. Щастието е в това да гледаш с широко отворени очи и да го откриваш навсякъде.

А тя е решила, че ще бъде щастлива.

Докато крачат по Виа Банки ди Сопра, Филип вдига очи към мадоната, нарисувана над една врата, и заявява:

— Утре ще отидем в Арецо да разгледаме фреските на Пиеро дела Франческа.

Жозефин кимва утвърдително. Ако зависеше от нея, от „Палацо Равица“ щяха да поемат към Пиаца дел Кампо, спирайки в музеите, църквите и сладкарниците. Ако зависеше от нея, щяха да преминат по всяка уличка на Сиена, за да оставят своя отпечатък и да я превърнат в тяхно царство.

Месец февруари не привлича туристическите тълпи. „Не сме в активния сезон“, обясняват хотелиерите с прозявка. Филип и Жозефин се радват на всички удобства на „Палацо Равица“. Собственичката им е предоставила най-голямата стая с тежки зелени завеси по прозорците, с висок таван и дорийски колони, които й придават вид на римски дворец. В Сиена двамата живеят на един адрес, спят в една стая, споделят едно легло. През останалото време тя живее в Париж, той в Лондон.

Преди Сиена се бяха отбили във Флоренция.

Смятаха да отседнат в „Савой“, толкова шикозен хотел, че тя съвсем се притесни. Заби поглед в краката си, в жалките си обувки, с които можеше само да джвака из лепкавата кал и да тъпче полските бурени.

Момичето на рецепцията беше източено, русокосо, носеше обувки с висок ток. Родено за щастие. Сливаше се с белите букети, меките кожени скамейки, дървените ламперии и изискания мирис на ароматизираните свещи.

Посрещна ги широко усмихната, с „добре дошъл, г-н Дюпен“. Госпожо… Не обърна внимание на Жозефин, отреждайки й място на фигурантка. Туристка, от която се носеше дъх на пот след усилния преход, с издайнически косми по краката и изгризани нокти.

След кратка пауза добави: „Щастливи сме да ви посрещнем отново, господин Дюпен. Харесахте ли вила «Кенеди» във Франкфурт и хотел «Амиго» в Брюксел?“. Изреждаше хотелите от тяхната верига с широка съзаклятническа усмивка. Жозефин се смали още повече в изкаляните си обувки. Не можеше да спре да мисли за тези хотели, в които той бе отсядал с Ирис или с някоя друга красавица. Сведе глава и отстъпи една крачка. Да можеше да смени палтото, чантата, изгризаните нокти, да отреже кичура, който падаше на очите й…

Филип бе проявил моментно колебание. Почукваше с показалец по светлото дърво на рецепцията. Настъпи неловко мълчание. Младата жена чакаше с учудено изражение, с повдигнати вежди и застинала усмивка.

Накрая Филип каза: „Госпожице, променихме плановете си. Ще продължим направо към Сиена. Моля, анулирайте резервацията ни“.

Натовари обратно багажа в наетата кола и потеглиха.

Под дъжда.

Чистачките стържеха по стъклото, скръц, скръц, сякаш даваха тон, фалшив и накъсан, подиграваха се на обувките, на безформеното й палто, на университетските й знания на претенциозен педант.

Той бе шофирал с безизразно лице през целия път до Сиена, без да отвори уста. Седемдесет километра в пълно мълчание. Дъждът бе удавил пътя и затъмнил небето. Жозефин мълчеше. Потъркваше обувки в полите на палтото си, придърпваше ръкавите на пуловера, за да скрие ноктите си, хапеше устни. Наистина се бе оказала не на мястото си във фоайето на онзи хотел и той бе предпочел да избяга.

В желанието си да се извини бе протегнала ръка към него… Той й бе хвърлил бегъл поглед, изпълнен с раздразнение. Тогава Жозефин насочи пръста си към копчето на парното и се направи, че иска да го намали.

Няма лек за загадката, наречена любим мъж, който изневиделица се превръща в напълно непознат човек. И това е така точно защото го обичаш и защото губиш способността да разсъждаваш, блъскаш се болезнено в стена, която не можеш да разбиеш.

В Сиена в „Палацо Равица“ ги посреща възрастен господин, който се люлее на стола си. Възрастен господин с поовехтял костюм, закръглен корем, който се подава от отворената жилетка, оредяла коса, прикриваща като тънка паяжина плешивата му глава. Филип заявява, че е запазил стая, но се наложило да пристигнат по-рано от предвиденото, и пита дали няма да им създадат неудобство. Нищо подобно, отвръща възрастният господин, като става от стола и придръпва жилетката си. После вика собственичката и й съобщава, че signore и signora Дюпен са пристигнали. Могат ли да им дадат стаята, или още не се е освободила? Certamente , потвърждава собственичката.