Катрин Панколь - Muchachas

Ето как се озовават в огромния апартамент с изглед към полята на Тоскана и правите като свещи кипариси. Те са единствените клиенти на етажа и могат свободно да се разхождат из анфиладата от салони, да сядат на хълмистите канапета, да отварят капака на стария роял, да прелистват партитурите и да се настаняват до камините, високи като порти на стражеви кули.

Оркестърът свири валса от филма „Гепардът“, Бърт Ланкастър отваря бала с Клаудия Кардинале, Жозефин танцува, обута в непоносимите си обувки. Старият палацо не я притеснява, нито възрастният господин с паяжината на главата.

Той качва багажа им, отваря минибара, гардеробите, показва им банята, сейфа, връчва им ключа и си излиза, приведен напред, сякаш носи света на раменете си.

Филип придърпва Жозефин на голямото легло, прегръща я, пожелавайки й добре дошла в „Палацо Равица“, bella ragazza . Тя скрива лице на гърдите му.

Не е сърдит.

— Трябва да купим подарък за Зое — казва Филип. — Красива кожена чанта, обеци, чадър?

Жозефин прихва.

— Защо се смееш?

— Заради думата „чадър“ и защото — тихо добавя тя… — защото съм щастлива.

Той я притиска до гърдите си. Тя предпочита да й отговори, че и той е щастлив.

Но той не казва нищо, просто я държи здраво през кръста. Тази ръка е доказателството. Жест, равносилен на обяснение.

Ако Шърли я попита: „Какво харесваш в него?“, ще разтвори широко ръце и ще извика: „Всичко“. „И какво още?“ — ще настоява Шърли, понеже винаги иска подробности и точни определения. Тогава тя ще запелтечи: „Не знам, намирам, че е красив, привлекателен… харесвам погледа му, вниманието му, неговата елегантност, външна и вътрешна. Когато ме гледа, ставам необикновена, единствена“. — „Глупости! Сладникави локуми, сироп от рози!“ — ще възкликне Шърли. „Един мъж и една жена, това са тръпки, прегръдки, яростни нападения, ръка, сграбчила тила ти, уста, която хапе, викове, пожар, бушуващ на гладиаторската арена в Рим.“ — „В такъв случай, ще заяви Жозефин, пламнала като божур, бих казала, че харесвам мириса му. Когато съм в обятията му, вдишвам тялото му и се опивам от уханието му, превръщам се в хищник.“ — „Продължавай, нататък“, ще въздъхне Шърли, изнервена от тромавата боязливост на приятелката си. „Харесвам кожата му, чиста и гладка, иде ми да я захапя.“ — „Как да я захапеш? Какво точно правиш? Гризеш го, ближеш го или се търкаш в него като в кремък?“ — „Не е твоя работа!“ — „Разкажи ми, Жозефин! Хайде, кажи какво още харесваш в него.“ — „Харесвам гласа му… когато се любим, той ми говори грубо, заповядва: «Чакай, чакай!», или умолително, като просяк: «Жозефин».“ — „Ужасно тъпо, ще прихне Шърли. Горката Жозефин!“ — „Не! Забранявам ти да казваш «горката Жозефин!» Нощем, когато ме прегръща, аз съм царица. Царица от сарая. Готова съм на всякакви дързости, когато шепне името ми, когато казва тихо, ти си красива, нежна, ти си втората ми кожа.“ — „Аха, най-сетне започва да става по-интересно, ще отстъпи Шърли. А водите ли войни? Той сграбчва ли те грубо, забива ли шпори в теб, разкъсва ли те със зъби?“ — „Не, ти не разбираш! Ние се разтапяме един в друг, проникваме един в друг бавно, с удивление, измисляме хиляди нежности, продължаваме ги, докато най-сетне избухнат в бляскава заря, която ме изгаря, повдига цялото ми тяло и… аз надавам силен вик, толкова силен и груб, че главата ми се пръска и… и падам обезглавена на земята. След това в цялото ми тяло пърхат пеперуди и съм толкова замаяна, че не знам къде се намирам.“

Тогава Шърли ще млъкне, впечатлена. Ще каже: „Предавам се!“, но тъй като е взискателна, ще добави: „Всеки път ли?“.

„Да, ще потвърди Жозефин, всеки път.“

И ще й затвори устата… е, почти.

Много е трудно да успееш да затвориш устата на Шърли.

— Ще купим подарък и за Шърли — казва Жозефин.

— Дадено. Зое, Шърли и Ортанс, нали?

— Ортанс и Гари. Да не забравяме Гари!

— И Александър и Бека…

— За Бека шал. И за Ифижени, която се грижи за Дюгеклен… Кекс във формата на просфора със сушени плодове, мед, захар и канела. Още много ли остава до „Нанини“?

— Кого още искаш да зарадваш?

— Марсел, Жозиан. И Младши… страшно го обичам Младши! Никой не го разбира. Убедена съм, че страда от това, че е толкова различен от другите. Знаеш ли, втълпил си е, че може да произвежда енергия. Ортанс твърди, че успявал!

Той я поглежда с лека усмивка, искряща от желание, и Жозефин иска само едно: да се озове на голямото легло на „Палацо Равица“.

Слънцето изгрява над хълмовете на Сиена. Бледата светлина докосва прозорците. Те се събуждат, усмихват се, откривайки, че са се прегърнали в съня. Обръщат се към светлината, която бавно завладява стъклописите на прозорците и облизва с огнен език всяко рисувано квадратче.