Катрин Панколь - Muchachas

Добре, мисли си, значи става дума за семейна история.

Опитва пак и чете „половин“. Отново! — възкликва тя. Половин семейство?

Един последен опит. Прекалено е объркано, нищо не проумявам. Затваря очи, прочиства си главата, поема си въздух и… думата е „сестра“.

Жозефин пребледнява. Семейство, половина, сестра. Възможно ли е да говори не баща й, а Ирис? Ирис, която се появява във витрините, която й припомня, че половината любов на Филип й принадлежи?

Готви се да постави пръст за последен път, когато чува стъпките на Филип по чакъла. Затваря книгата.

— Всичко наред ли е? — осведомява се тя, опитвайки се да прикрие обзелото я неспокойство.

Семейство, половина, сестра. Семейство, половина, сестра.

— Да. Нищо интересно. Гуендолин се справя добре със задълженията на началник в кантората. Обадих се и на Бека. И в Мъри Гроув всичко е наред. Изпраща ти целувки. Готова ли си?

— Къде отиваме?

— В Арецо. Там има едно ресторантче, чиито собственици дълго време бяха загадка за мен. Ще видим дали имаш нюх… дали ще разкриеш загадката на тази двойка.

Защото не живеят заедно.

Защото тя не знае почти нищо за живота му в Лондон. Или знае само това, което той й показва, до което успява да се докопа през кратките уикенди. От петъчния вечерен Евростар до неделния следобеден Евростар.

Защото тя живее в Париж.

Защото един ден бе решила да се върне във Франция, далеч от Монтепо Скуеър, от Бека, от Александър, от Ани.

И от Филип.

Беше един априлски петък.

Бяха минали почти седем месеца, откакто Жозефин и Зое живееха в Лондон.

Наложи се да оставят Дюгеклен в Париж, на любезните грижи на Ифижени. Той ги изпрати с поглед, неподвижен, изпружил крака на прага на портиерското жилище, с поглед, преливащ от мъдрост и дълбока тъга. Тя тихо му бе прошепнала: „Ще се върна, Дут, ще се върна, не те изоставям, но се оказа много трудно да отведеш куче в Англия. Тук ще си добре при Ифижени, децата те обожават, ще те глезят, а и аз често ще идвам да те виждам, обещавам“. Той я гледаше строго, все едно разбираше, че го лъже. Тя продължаваше да му говори. Уморен от лъжите, той неочаквано вдигна глава и се вторачи в една точка над главата й. „Стига хленчи, сякаш казваше, постъпи така както трябва, грабвай си парцалките и се омитай, вече съм живял сам, няма страшно.“ Жозефин се изправи, засрамена, че го изоставя.

Наложи се да убеждава Зое, че Гаетан ще идва да я вижда, когато пожелае и когато има възможност. Жозефин ще му плаща билета за влака. Майката на Гаетан бе кимнала. Това не ме засяга, питайте Гаетан, каза тя, той сам си решава, аз, нали знаете… Бе махнала неопределено с ръка, нищо не се знае. Двамата със сина й живееха в малко студио в деветнайсети район. След много неуспешни опити 10тя успя най-накрая да си намери работа в една книжарница. Обожаваше ученическите пособия, действаха й успокояващо.

Тогава Зое бе на шестнайсет години. Отказваше да живее в Лондон. Нямам работа там! Искам да си остана в Париж! Нямаш право да разполагаш с мен! С пламнало лице, с вежди, подскачащи нагоре-надолу, с изпепеляващ поглед! Беше крещяла, плакала, бе се гърчила умоляващо, беше правила гладна стачка, беше бягала от училище, опитваше се да я умилостиви, задушавайки я с ласки, воюваше с мълчание… но накрая се видя принудена да отстъпи пред непреклонната си майка. Против волята си. Мразя възрастните! Истински убийци на любовта! Касапи на мечти! Жалки представители на реда! Подбираше клетвите си, случайно да не си помислят, че говори каквото й хрумне. Не, всяка дума бе премислена, претеглена, опакована, все едно ги заливаше с врял катран. Само не си въобразявайте, че сте спечелили, недейте да лежите на лаврите си, ще си отмъстя, ще превърна живота ви в ад! Устата й се изкривяваше в заплашителна гримаса.

Жозефин я слушаше объркана, опитваше се да открие някаква пролука, да договори примирие. Предлагаше изпитателен срок, обещаваше, че ще подновят разговора след три месеца, три седмици, три дни… а защо не и след три часа?

Филип отваряше хладилника, вземаше парче сирене, наливаше си чаша отлежало бордо, разгръщаше вестника и отиваше да го чете в хола. „Тя е твоя дъщеря, не искам да се намесвам.“

Зое дълго се муси, но един ден се примири, Жозефин така и не разбра защо. „Един път да стана на осемнайсет! Колкото може по-скоро! Защото тогава ще бъда пълнолетна и свободна. И тогава ще видите вие!“, повтаряше тя.

Жозефин получи две години отсрочка.

Зое не можеше дълго да се сърди.