Жозефин върти отрицателно глава. Иска да му обясни, че е прекалено късно, че винаги е била с неподходящи обувки, неподходящо палто, че не умее да ходи на висок ток. Как да сложи диадема на главата си, след като цял живот се е търкаляла в копривата?
— Оня ден във Флоренция се почувствах грозна пред онова момиче. Мръсна и грозна.
— Мръсна?
— Да.
— Често ли ти се случва?
Тя вдига рамене и го поглежда с подозрение. Не желае да се поддаде на нервното напрежение и да се умилява, очите й да овлажняват от някои спомени от детството, защото ще се превърне в течаща чешма, а никак не харесва такива хора.
— Често ли ти се случва? — повтаря той, надвесен над нея.
— О, свикнала съм!
— Отговори ми, иначе ще те смачкам.
И той стяга обръча на прегръдката си.
— Мисля, че не съм достатъчно интересна, за да ми обръщат внимание.
— И защо мислиш така?
Не й се говори за това. Не сега. Не желае да събужда нещастието. Способно е да дотърчи на мига.
— Какво ще кажеш, дали да не слезем да закусим?
— Ще ми отговориш ли някой ден? — не се предава Филип.
— Някой ден…
Пиха кафе, изгълтаха шунката и препечените филийки, бърканите яйца, резените пекорино. Жозефин намазва конфитюр на препечената филийка и я изпуска върху книгата си. Извиква и се заема да чисти илюстрираната страница. Филип чете вестника и й превежда заглавията. Телефонът му звънва, той се извинява и приема разговора, от кантората, пояснява, става и се отдалечава.
От трапезарията Жозефин забелязва светлина в далечината, на хълмовете, и излиза в градината, за да се полюбува на пресичащите се лъчи, на пъстроцветното ветрило, което гали закръглените склонове на хълмовете. Странни хълмове! Плешиви, гладки, нагънати. Напомнят на черепи на стари монаси, седнали в трапезарията, приведени над чиниите си, припяващи молитви. Господ е навсякъде в този наситен с вдъхновение пейзаж.
Облаците са се разсеяли, отстъпвайки пред меката, прозрачна тосканска светлина, рамкирала музейния пейзаж. Можем да вземем всяка къща, всяка камбанария, всяка могила, увенчана с кръст, и да ги окачим на стената. Покрив в оранжево-червено прелива в розова горичка, преминава в каменни руини, покрити с яркозелен мъх, напръскан с бели цветчета.
Жозефин отваря широко очи, омаяна и невярваща. Толкова красота захвърлена тук сякаш по невнимание!
Люсиен Плисоние, татко, тук ли си? Харесва ми да си те представям в облаците как протягаш ръка към мен. Имам нужда да поговоря с теб, сега, веднага.
Вдига поглед към небето и открива, че звездите ги няма, там горе се вижда само слънце и прозрачни ивици от бели облаци.
Сяда на една маса и оставя книгата на Пол Вен „Моят въображаем музей, или Шедьоврите на италианската живопис“. Тежка книга с илюстрации, събрала най-прекрасните творби от Джото до Тиеполо. Пет века красота. Въпреки че е тежка, тя навсякъде я носи със себе си. В църкви и музеи чете на Филип извадки от нея. Той добавя коментари, обръща й внимание на колорита на картините, на перспективите, знаеш ли, че перспективата е измислена тук, в Италия? В продължение на пет века Италия е преживяла истинска епидемия от гении. По това време и холандските, и фламандските художници са били в подем, изпитвали са същия глад за новаторство, за цветове, същата неописуема радост от рисуването. Тя го слуша и картините оживяват с хиляди знаци, които я изпълват с наслада. Насладата да гледа по различен начин, понеже той я учи да вижда.
Тази сутрин, сама в градината, оградена от неизброимите нюанси на розово, зелено и оранжево, тя решава да направи нещо друго: да попита книгата и да се посъветва с баща си.
Когато звездите не светят и малката Звездица в края на Голямата мечка не примигва, тя се обръща към книгите. Те заместват звездното небе. Задава въпрос, поставя пръст наслуки и прочита думата, даваща отговор на въпроса й.
Понякога се задоволява с една-единствена дума. Понякога образува цели изречения. От няколко дни насам думата, върху която най-често попада пръстът й, е „половина“.
Половина, половина… половина.
Старае се да открие смисъла. Открила съм моята половинка в лицето на Филип? Преполовила съм своя път? Щастлива съм наполовина?
Сега, в градината на „Палацо Равица“, пръстът й попада върху „голямо семейство“. Тя се усмихва. Не може да се каже, че двамата с Филип са голямо семейство. Три деца за двамата съвсем не отговаря на представата за голямо семейство.
Тя повтаря опита и пръстът й отново попада на „семейство“.
Читать дальше