Катрин Панколь - Muchachas

— Кажи на приятелката си, че няма да й се размине! Ще има пердах!

Жюли му показва с поглед вратата.

Той пелтечи нещо несвързано, шамаросва въздуха, разгневен, трясва вратата и изчезва.

Жюли го чува как слиза стъпало по стъпало, отпускайки се с цялата си тежест. Знае, че е безсилен срещу нея, но защо тогава бе дошъл? За да не губи форма? Случилото се ще се разчуе из Сен-Шалан и реномето му може да пострада.

Дано не попадне на Стела.

В огромното хале Стела е заета с разтоварването на останките от ръждясали таратайки и медните казани. Прекрасни неща, останали от Деилерен. Тумбести казани от лъскава, златиста мед, калайдисана или изчуквана, с дръжки от месинг или ковано желязо, дълбоки тенджери, касероли, капаци, пълен комплект съдове, който е греел някога по етажерките на шоколадовата фабрика „Рение“. Лъскавината, надменността на медта е изчезнала. Съдовете са черни и мръсни. Сюзон лъскаше медните си тенджери и тигани със специална смес от брашно, морска сол и оцет. Търкаше ги, докато останеше без ръце, но успяваше да им възвърне красивия цвят и блясък.

Бубу и Усин помагат на Стела. Те броят съдовете, наредени в редица, и шепнат: „Чудесен улов“! Шейсет на четирийсет! Как успя? Опасна си, Стела, не може да ти се отрече! Гледат я възхитени и бършат потни чела.

Малко по-късно Морис придърпва тежката порта на халето, тя се плъзга по релсата, той омотава дебелия синджир, издрънчава с трите ключалки и включва алармата. Стела прави знак на Том да я последва до съблекалнята да си измие ръцете. Не вижда джипа на Рей, който завива в края на улицата.

Оставя каската в шкафчето си, сресва се набързо и се стряска от вида си в огледалото. Бяла е като тебешир. Потупва се по бузите, щипе ги, търка ги. Да не показва на Том, че се страхува. Заплахата е още по-ужасна, защото е смътна, неуловима. Не знае кого ще сполети опасността, но е убедена, че нея със сигурност ще я стисне за гърлото. Поглежда в огледалото Том и вяло му се усмихва. Дали той се досеща?

След като се връща във фирмата, отново разказва случката с фермера.

— По-добре впиши сделката в сметководната книга. Те са способни да те натопят за незаконна търговия.

— Много скоро няма да могат — отвръща Жюли. — Вече няма да имаме право да плащаме на ръка, в брой.

— Да, но засега може, тъй че вземи мерки. Ще търсят начин да си отмъстят.

— Сигурно в момента ни одумват в кафенето на Жерар, нахъсват се. Те не са способни да видят по-далеч от носа си, камо ли да мислят за друго, освен за бирата, с която се наливат.

Двете жени се усмихват.

Жюли се протяга във фотьойла си и буквите на I am a candy girl танцуват нагоре-надолу по гърдите й. Стела обгръща с ръце раменете на Том.

— Добре… Сега ние си тръгваме. Имаме да пишем домашни, да прибираме нарязаните дърва… До утре!

Жюли й махва с ръка и отново забива нос в сметките.

Снегът е спрял, кухнята е затоплена, Сюзон е прибрала цепениците, сложила е дърва в печката, оставила е отгоре супа от див копър и тиганче с ориз с домати. Том вдига капака и затворил очи, вдишва аромата на пресни домати и босилек.

— Още ли се страхуваш, Стела?

— Кой ти каза, че се страхувам?

— Страхуваше се… през целия ден.

Няма нужда да я разпитва, за да разбере. Притиска устни до хармониката си и чува страха. Майка му променя походката си, когато предчувства, че я дебне опасност. Не се носи във въздуха, не прави гъвкави, плавни движения. Нещо в нея блокира и тя се сковава, става чуплива, свива се. Затваря се в себе си. Топка, която се страхува от ритници.

Стела въздиша. Толкова й се иска да го държи настрана от всичко това. Да му спестява опасното вълнение. Знае, че отначало тя ще понесе удара. Опасността винаги печели първия рунд. Това е отколешно правило, установено помежду им.

Нарежда на масата две купички, две чинии, нарязва хляб, донася каната с вода, разлива супата.

— Аз не се страхувам — заявява Том. — Не ми вярваш! А би трябвало…

Тя се усмихва.

— Прав си, скъпи.

— Когато се страхувам, аз грабвам големия чук и размазвам страха. Честно! Повтарям си: „Не ме е страх, изобщо не ме е страх, представям си как удрям с чука“.

— Получава ли се?

— И още как.

— Адриан ли те научи на това?

— Да. Каза ми също да се грижа за теб.

— А на мен ми каза да следя дали си пишеш домашните! Хайде, хапвай и заминавай да пишеш домашни.

Страхът дочака нощта, за да удари.

С гласа на Амина.

Тази нощ Амина беше дежурна в спешното отделение на болницата в Санс. Звънна към три часа.