Катрин Панколь - Muchachas

— Някой е откраднал шапката на снежния човек от училищния двор — отбелязва една дама, която излиза от училище, увита в множество шалове.

— В наше време всичко се краде — отвръща друга. — Като се сетя, че беше някаква купичка от червена пластмаса за едно евро и двайсет и пет! Нищо не уважават, дори и това. Възмутително, ти казвам!

— Госпожо Валенти!

— Да? — стряска се Стела.

Учителката се връща, хванала Том за рамото.

— Беше седнал на пода в класната стая и свиреше на хармоника.

Той я поглежда учудено и я хваща за ръка.

— Чаках те — заявява, обиден, че се отнасят с него като с беглец.

Тя въздиша с облекчение, слага ръка на гърди, за да успокои сърцето си. Силно притиска Том до себе си. Благодари на учителката.

— Не трябваше да се шашваш… Нали ми поръча да стоя вътре в училище.

— Знам, скъпи, знам. Хайде, да вървим! Трябва да се върна във фирмата и да разтоваря. Затварят в шест.

Един жест и един поглед са й достатъчни, за да си върне контрола върху малкия си свят и отново да стъпи в реалността. Побутва сина си да върви, навежда се да вдиша мириса му и едва след това се качва на камиона и потегля.

Жюли вдига глава от сметките и поглежда часовника. В осемнайсет часа мъжете прекратяват работа, напускат работните си места, вземат си душ, преобличат се, закачват работните си дрехи в шкафчетата си и поемат към дома. Чува ги да си подвикват, канят се да отидат да пийнат по нещо, майтапят се, говорят за вечерния тираж на лотарията, за футболните мачове. Остава единствено Жером да приема камионите. Приключва с попълването на формулярите за покупките и продажбите от деня, преди да ги предаде на Жюли. Знае, че тя го чака, за да тегли чертата и да установи наличността. Жюли прави този преглед по няколко пъти дневно.

Чува го как се качва по стълбите към нейната стая. Тежки стъпки на мъж по тесните стъпала. Те са стръмни и трудни за изкачване. Всички спират да си поемат дъх, дори и онези, които са свикнали с тях. Сигурно е Жером. Той е бавен и мълчалив. Обикновено й подава формулярите накуп, без да продума, прави някаква забележка, докато тя проверява числата, и отново млъква. Няма нужда от приказки, двамата се разбират, те са от рода на търговците на старо желязо, онези, които останалите хора презираха, преди цената на металите да хвръкне до такива висоти. Днес вече никой не казва, че това е занаят за въшльовци. Търговията с метали е много доходоносна. Жером е наясно. Той е признателен на Жюли за това, че ръководи отлично фирмата. Гордее се, че работи при нея.

Преди беше кранист. Добър, сръчен и точен в работата. После спечели на лотарията. Беше през 1998 г. Осем милиона франка. Покани всички в ресторант „Мадлен“, на първия етаж. Най-шикарният ресторант в Санс, отличен с една звезда от кулинарните гурута, има го в кулинарния гид „Мишлен“. Мъжете, издокарани с бяла риза и вратовръзка, си бяха изчистили ноктите до блясък, сресали се бяха специално за случая. Не можеха да се познаят и учудени се оглеждаха. Стараеха се да говорят тихо. Поръчаха си аперитиви, зелени и черни маслини, чипс със скариди и биренки.

Той им съобщи, че напуска фирмата, не защото не ви обичам, но Жанин иска да помързелува, да се попече на слънце, затова ще се възползваме. Каза това, сякаш се натъжи и млъкна. Отлетя за екзотичните плажове и красивите палми сякаш против волята си. След три месеца се върна сам и разорен. И почти оплешивял. Мъката му бе опасла косата. В Коста Рика Жанин се влюбила в някакъв мошеник моряк и изпразнила общата им банкова сметка. И през ум не му минало да подава жалба. Сякаш изпитал облекчение, че всичките пари са се изпарили. Върнал се и почукал на вратата на фирма „Куртоа“. Жюли не го разпитвала. Взела го обратно на работа. Но го назначила да приема стоката, което си беше истинско повишение. Отговорен пост за доверен човек.

Жюли става да включи плафониерата. Съвсем скоро ще се стъмни. Пристъпва към остъклената стена, през която се чуват откъслечни разговори откъм съблекалнята. Познава всички. Познава жените и децата им. Знае всичко за семействата им. Някои от тях са й били съученици, други са тук още от времето на баща й. Обръщат се към нея с „шефке“. Баща й държеше тя да извърви неговия път, да тръгне от нулата. Да се научи да реже старото желязо, да кара камионетка, да управлява крана, да сортира парчетата метал, нахлузила дебелите черни ръкавици, които напомнят мечешки лапи. И тя като него беше носила ватенка, беше работила на студа и на дъжда, беше товарила желязото в каросерията, научи се да осуетява хитрините на клиентите, да надушва измамата по изражението им, да я пресича с усмивка. Не усмивка на фатална жена, а ведра, спокойна усмивка на момиче, което е наясно с курса на металите и колебанията му. Дори най-печените оплитаха конците, когато лицето й разцъфнеше в усмивка. Странно, каза си тя, наблюдавайки отдалеч как лампите на главния път светваха една подир друга и жълтите кръгове потрепваха, аз влагам цялата си женственост, цялата си нежност в работата, сигурно затова не ми остава нищо за личния живот. Тъжно се усмихва и се поправя, нали точно заради това работя, за да нямам личен живот… Няма да знам какво да правя, ако имам мъж. Знам само да си завирам носа в желязото, да откривам онази скрита част, която струва повече, но не познавам мъжете, не умея да преценявам колко струват техните сърца.