Катрин Панколь - Muchachas

— Или по-тежки — прекъсва я мъжът, опитвайки се да се пошегува, за да не се изложи съвсем.

— Хич не си въобразявай!

Фермерът подписва, навел глава.

— Върни ми химикалката! — заповядва Стела. — Повече не се хващай на такива игрички, разбрахме се, нали? Ние от Куртоа не сме дребна риба. Не сме по-малко силни от другите. Добре го запомни.

Тюрке отстъпва, подритвайки замръзналите буци пръст и не спира да бълва ругатни: „Мръсница, ще те прекарам аз, мръснице, стой и гледай, ще те унищожа, не си мисли, че ще се измъкнеш“.

— Проблем ли има, господин Тюрке?

— Не ми се прави на много хитра. Ще ми платиш за този номер. Ще ти го начукам, на сухо и с пясък.

— Върни си думите обратно!

Стела тихо дава команда на Здравеняк: „Дръж“, кучето се хвърля към Тюрке и го захапва за глезена. Другите две кучета незабавно последват примера му. Тюрке губи равновесие.

Пада на земята и започва да крещи:

— Мамицата ти, махни си кучетата, мръснице! Повикай ги обратно!

Стела сгъва хартията с подписа на селянина и я мушка в предния джоб на гащеризона си. Доближава се до Тюрке, слага крак на гърдите му и извиква на кучетата да се дръпнат. Те отстъпват, но не изпускат мъжа от поглед. Ръмжат, готови пак да скочат отгоре му, ако случайно помръдне.

— Никога повече не ми говори с този тон, чуваш ли? Никога. Сещаш ли се защо?

Тюрке се опитва да се изправи, забил поглед в земята. С върха на ботуша си тя обръща главата му към себе си и го фиксира.

— Защото аз съм принцеса. Не си ли го знаел? Сега вече го знаеш. Затова ще се обърнеш към мен почтително и ще ме гледаш право в очите, боклук такъв.

— Да ти го начукам!

— Искаш ли да пошушна само една дума на кучетата? Една-единствена дума?

Трите кучета само чакат знак от господарката си. Очите им шарят от Тюрке към Стела, в очакване на командата да се хвърлят отгоре му. Тя увеличава натиска на ботуша върху гръдния кош на мъжа, който се задушава, кашля, плюе.

— Ще си отмъстя. Ще видиш…

— Умирам от страх. Хайде! Давай, чакам…

— Ходи се шибай, мръсна курво!

— Здравеняк, Помияр, Подлизурко!

Огромните кучета се хвърлят напред, оголили зъби. Фермерът наблюдава сцената, ужасен.

— Спрете ги! Спрете ги! — вика той, вдигнал умоляващо ръце.

— Само да се съгласи да каже тези три думички и всичко ще е наред — въздъхва Стела.

— Ти си принцеса! Ти си принцеса! — дере се с всички сили Тюрке, борейки се с връхлитащите зверове.

Стела свирва на кучетата и те се връщат и лягат в краката й. Тя изчаква Тюрке да се изправи и му посочва пътя.

— Ти си тръгваш на минутата… другият ще върви пред камиона да ми показва пътя.

Мъжът се изправя, отупва се и тръгва към колата си. Стела зърва мобилния на Тюрке, паднал в пръстта. Настъпва го, сякаш гаси угарка от цигара и телефонът се счупва с тихо пукане на смачкана ламарина.

— Няма да получи кой знае колко, като го даде за старо желязо! — подхвърля тя с усмивка.

Фермерът мънка:

— Сега какво трябва да направя?

— Ти ще вървиш, аз ще карам след теб…

Тя се качва в камиона, включва двигателя. Звънва на Жюли.

— Задачата е изпълнена. Ще ти разкажа. Той подписа. Шейсет за нас, четирийсет за него. Отсега нататък няма да ни прави въртели и ще уведоми и останалите, гарантирам.

— Не мога да повярвам! — възкликва Жюли. — Успя? Наистина? Страхотна си!

— Нормално. Аз съм принцеса…

Затваря и потегля след селянина. Телефонът й отново звъни. Тя се стряска. Мелодията от „Добрият, лошият и злият“, значи е Адриан. Ръцете й стискат волана.

Не вдига. Иска да запази силите си, в случай че селянинът се отметне. Телефонът отново иззвънява: оставил е съобщение.

Ще го прослуша, след като свърши с товаренето.

Малко по-късно спира в близост до изоставения завод, в който са произвеждали канцеларски мебели. Маси, етажерки, шкафове, дори ученически чинове, писалища. Заводът е давал хляб на петдесетина души. На обед са изваждали канчетата с храна, смеели са се, шегували са се. Отпушвали са с гръм шишетата с ябълково вино.

Днес заводът вече няма име. Старият надпис „Завод Шартие“ е изтрит от вятъра и дъждовете, само тук-там все още личи някоя олющена буква, изрисувана със зелена боя. Хората просто го наричат „изоставения завод“.

Днес тук има само стари гуми, скелети от етажерки, металните бюра, които Жюли все още не е вдигнала и които задръстват двора. Стъклата на прозорците са изпочупени, металните щори от нагъната ламарина на гаражите са вдигнати. Тук-там по напукания под се търкалят парчета метал, разрязани с оксижен и ръждясали, къси греди.