Катрин Панколь - Muchachas

Може би това е любовта, разсъждаваше Стела, наблюдавайки майка си и баща си. Целувки за пред хората, плесници зад затворената врата на стаята. И синини на следващия ден.

Това не я задоволяваше напълно. Колкото повече се опитваше да разбере, толкова по-малко успяваше да направи връзката между прегърнатата двойка пред очите й и нощните шумове и викове. Нещо не се връзваше. Тръскаше глава, не и не, ние не сме магарета все пак.

В този миг срещна погледа на бащата на Жюли. Мрачният и гневен поглед на бащата на Жюли, който наблюдаваше страстната целувка, после извърна глава и се изплю на пода. Той не ръкопляскаше, не вдигаше чашата си, стоеше до жена си, облегнат на бара. Встрани от общата радост. И плюеше на пода! Следователно нещо наистина не беше както трябва. Значи тя е права, ние не сме магарета.

Бащата на Жюли бе въздъхнал, бе обходил с поглед залата и бе видял недоумяващото изражение на лицето на Стела. Разгневеният мъж бе погледнал малкото, русо, тръпнещо момиченце и му се бе усмихнал с тъжна и уморена усмивка, сякаш искаше да й каже, знам, всичко знам, бедното ми дете, знам за плесниците, за сълзите, за ежедневната жестокост, бесен съм, понеже съм безсилен, но любовта не е това, пази се, момиченце, не позволявай да те смачкат, чуваш ли, никога не позволявай да те смачкат.

Това прочете в очите на този мълчалив и широкоплещест мъж, със силни ръце с почернели нокти, облечен в избелял син гащеризон. В погледа му сякаш имаше заклинание и тя му отговори „да“ безмълвно, давам ви обещание, той няма да ми причини болка, ще се защитавам.

Той й се бе усмихнал. Наистина. Като на голям човек. И тя пое отговорност пред тази усмивка. Никога нямаше да измами надеждата му в нея.

Господин Куртоа й се доверяваше.

За пръв път получаваше подкрепата на възрастен. За пръв път възрастен й заявяваше, имаш право, любовта не е да целуваш по устата жена си пред хората и да я пребиваш нощем. Всеки обича по свой начин, за това няма правила, но любовта не е това отблъскващо представление. Ти си на прав път, Стела, говореха очите му. Пази се, моля те.

Всичко това се четеше в очите на господин Куртоа.

Тя беше на дванайсет години и никога не го забрави.

Дори днес, на трийсет и четири, когато прочете на листчето двете толкова обикновени думи, ферма „Тополите“, пред очите й отново се завъртя филмът на нейното детство.

Тъкмо паркира камиона на банкета, когато телефонът й иззвънява. Вижда двама мъже далече в полето. И те са видели камиона, но остават на място, сякаш имат още нещо дребно за уточнение. Тя отговаря. Обажда се Жюли и я пита дали може да отиде до автосервиза на Гомон. Имало две коли за вдигане, по-скоро останките на два автомобила, изгорели при катастрофа на магистралата. Казва й да забрави за чичо Гризие, защото се отказал от продажбата. Стела се съгласява. Двамата мъже спорят, възбудено размахвайки ръце. Тя отваря жабката, изважда бинокъла и го насочва към двамата спорещи.

— Чакай малко, Жюли, на полето двама мъже спорят…

— Кои са?

— Фермерът, но другия не мога да го разпозная, защото е с гръб към мен. Изчакай…

Тя фокусира бинокъла, стараейки се да хване устата на мъжете. Продължава да чете по устните им отдалеч.

— Е, какво има?

— Готвят се да ни прекарат.

— Какво казват?

— Съгласни са да натоварим стоката, но не желаят да ни дадат половината сума. Само десет процента, за да не вдигнем скандал.

— Кой е главният?

— Чакай… Готово, обърна се. Познах го, Тюрке, оня от кметството.

— Приятелят на баща ти?

— Да. Мръсник и половина.

— Майната му! Ама че номер ни свиха! Изобщо не се досетих! Фермерът не спомена, че ще има ортак.

— Какво правим в такъв случай?

— Не знам, Стела, понятие нямам.

— Тогава обръщам и ги пускам да пасат. Ще ми се да им видя физиономиите, като разберат, че няма кой да вдигне камарата им казани…

— Ще повикат ония от Оксер…

— Които да измамят също като нас ли? Никак не ми се вярва! Гийом няма да се остави да го преметнат! Понеже нас ни познават, знаят, че може да мине. Другите обаче ще се опънат. Ще стане разправия и те го знаят много добре. Нямат избор. Хайде на бас!

— Много се надуваш…

— Познавам ги, онези от Оксер и Монтьоро, в сравнение с тях ти си невинно ангелче. И тези мръсници също го знаят.

— Наистина ли си толкова сигурна? Защото даже и десет процента…

— Наред ли си, Жюли! Ако този път се съгласим, това ще е краят за нас, всеки път ще ни изнудват! Остави на мен, съгласна ли си?