Катрин Панколь - Muchachas

Засмя се и притвори очи, за да се наслади на този „връх на щастието“.

— Андре и баща ми бяха удивителен тандем. Татко му прощаваше всичко. Смееше се весело и на най-дребното му остроумие. Синът му беше гарант на името, бе факелът, който се предаваше от едно поколение на друго. Странен и непредвидим момък, твърдеше той, направо ме смайва!

И тя отново прихна като малко, свенливо момиченце.

— А майка ти, мамо? Ти никога не говориш за нея.

— А, майка ми… Така и не успях да я опозная. Тя замина, когато бях дванайсетгодишна. Открай време имаше навика да идва, да си отива. Но онзи път не се върна повече. Оставила бележка, написана на английски, на масичката в антрето и изчезнала. Никога не я видях отново. Не знам дори дали е жива, или е умряла.

— Какво пишеше в бележката?

— Беше адресирана до баща ми… Eyes that do not cry do not see 8. Двамата често си говореха на английски.

— И какво значи това?

— Трудно е да се преведе, пък и вече съм много изморена.

— Направи малко усилие, мамо.

— Нещо не особено весело. Нещо в смисъл че трябва да си пролял много сълзи, за да разбираш живота.

— А тя как изглеждаше?

— Като теб, като мен, висока, руса, много руса, много слаба. Баща ми твърдеше, че по-русо нямало никъде другаде по света! Истинска шведка с ясно сини очи, руса, почти бяла коса, дълги крака. Позираше на художници и скулптори в Париж. Не държеше много на живота. Баща ми й бил забавен, тя се изкушила… Често беше тъжна, меланхолична… Учудена, че е родила такъв син. Андре беше слънчев, жизнен, бе извор на радост. Истински вълшебник. Имаше дарбата да превръща живота във феерия.

Обаче Стела знаеше: вуйчо й бе имал лоша репутация. Казваха, че умрял от свръхдоза. Нужно й беше време да разбере какво означаваше това. Не беше наясно с нещата от живота. Същото важеше и за майка й очевидно, тъй като и тя никога не произнасяше тази дума. Твърдеше, че била станала грешка, че го открили удавен във ваната, че било ужасно нещастие.

Стела прокарваше пръсти по ръката на майка си. Галеше синините, които оставяха тъмни следи по наранената кожа, сякаш искаше да ги премахне. Искаше й се да я попита защо се наричат синини, след като са жълти, виолетови, червени и черни? Но не се осмеляваше да го стори. Просто си въобразяваше, че като я гали, кожата ще поникне отново гладка и розова.

Имаше толкова неща, които не разбираше.

Толкова неща, за които не можеше да говори с никого.

Всяка дума в гърлото й вдъхваше чувство на срам.

Мълчеше, застинала в прегръдките на майка си, и обикновено двете се унасяха в сън, разказвайки си тихичко разни истории.

А посещенията при лекаря бяха зачестили.

Можеше да попита Виолет Мопюи.

За Виолет нямаше тайни. Тя ловеше клюките във въздуха, безпогрешно разчепкваше всяка мълва, всяка недомлъвка и ги обясняваше на приятелките си, без да спира да дъвче дъвка.

Виолет, Жюли и Стела, неразделната тройка. И както става във всяка тройка, едната получаваше най-голямото парче от баницата. В нашия случай това беше Виолет. Първо, защото беше най-голяма, една година по-голяма от Жюли и Стела. Второ, защото имаше гърди, вярно, съвсем мънички, но тя нарочно ги поклащаше под тениската. И накрая, защото погледът й подлудяваше момчетата.

Внимание, едно, две, три! — предупреждаваше Виолет, когато някое момче се появеше насреща им. Сега ще му хвърля един от моите премрежени погледи и коленете му ще омекнат. Затваряше очи, после леко ги отваряше и погледът й ставаше разнежен, влюбен, размазващ. Момчето, естествено, губеше ума и дума. Всички момчета губеха ума и дума под премрежения поглед на Виолет. Главите им се замайваха, буквално оглупяваха. Мъкнеха се подире й, подритвайки разсеяно камъчетата, вадеха цигара, кълчеха се, надуваха перки, хилеха се, шепнейки, видя ли циците й, видя ли задника й, нямам сили, брато, повече не мога да се сдържам. Винаги вървяха на групи след нея, сякаш тя бе способна да ги направи на пух и прах само с едно махване на ръката, та трябваше да се държат един за друг. Виолет не им обръщаше внимание, поклащаше малките си гърди под тениската и продължаваше да говори на Жюли и Стела.

Разпитваше Стела за баща й, Рей Валенти. Какво име само! Сякаш беше киноартист или шериф!

— Това не е истинското му име, истинското му име е Реймон. Той го е съкратил. Казва, че Реймон напомняло на някакъв жалък смотаняк със светлосини найлонови шорти.

— Все тая — прекъсваше я Виолет, — той е просто „прекалено“… прекалено красив, прекалено привлекателен, прекалено нехаен. И смел, на всичко отгоре! Човек, който е избрал да бъде пожарникар, не може да е мижитурка! Как се чувстваш с такъв баща красавец, с такива топли очи, мускулести ръце, с такъв дълбок, секси глас?