Катрин Панколь - Muchachas

Стела се покатерва в камиона, подсвирва на кучетата, които дотичват с лай, хапят се по гърбовете и възбудени скачат отзад в ремаркето, надушили приключението. Вкопчват се с лапи в стените на каросерията.

Камионът минава край прозорците на кабинета на Жюли. Стела й махва с ръка, Жюли се изпъчва и буквите на блузона й подскачат: I am candy girl .

Със сигурност си истински бонбон, прошепва Стела в кабината на камиона. Най-сладкият бонбон от всички бонбони на света. Райска ябълка, къдрокоса, със сплескан нос и толкова дебели стъкла, че човек се чуди дали зад тях има очи. Извор на любовта, от който никой грубиян не иска да пие. Може би така е по-добре, защото, както те познавам, си способна да пресъхнеш от любов и да свършиш пречупена и омерзена.

Препрочита адреса, който й е дала Жюли, от там ще вземе казаните. Фермата с тополите. Знае я, майка й я водеше там, когато беше малка. И когато майка й все още дръзваше да излезе от къщи. Едно време „Тополите“ са принадлежали на дядо й, Жюл дьо Бурашар. Както и много други ферми от околността. Той ги е продавал, за да изплаща дълговете на първородния си син Андре. Красив, очарователен, суетен, повърхностен. Всички бяхме омаяни от него, най-вече аз! Бях влюбена в брат ми. Той беше с пет години по-голям. Когато се хранехме, аз му давах по-хубавите парчета печено, нощем се криех зад дърветата на алеята, за да го зърна в прекрасния му автомобил. Той танцуваше на светлината на фаровете, за да блесне пред момичето, което го придружаваше, и пиеше шампанско направо от бутилката.

Този ден двете бяха останали самички в апартамента. Рей и Фернанд бяха отишли на лекар. Фернанд не искаше да чуе за лекари и за прегледи. Докторите са за мокрите кокошки, повтаряше тя, хвърляйки мрачен поглед към снаха си, за излишните уста, за глупавите патки, които не спират да се оплакват и проливат сълзи за най-малката дреболия. Рей я бе принудил. Беше се справил с медицинския речник, в който се описваха подробно всички заболявания. Редовно го четеше с пръст на пулса си, опипвайки черния си дроб, оглеждайки езика си в огледалото. От известно време се безпокоеше: майка му непрекъснато беше жадна, ставаше често нощем до тоалетната, зрението й внезапно отслабна, ходилата й горяха. Освен всичко това, когато се порежеше, раната не можеше да зарасне и загнояваше. Диабет, повтаряше си той, ровейки се в дебелия речник! Лош знак, мамо, много лош знак, давай да те водя на доктор! Фернанд облече старото си черно палто от видра, нахлупи на главата си филцовата шапка в цвят бордо и заприлича на пътен знак. Докато закопчаваше палтото си, не престана да мърмори, че това са пари, хвърлени на вятъра. Късокрака и набита, тънки устни, остър нос, ниско чело, къс врат, забит в раменете, лице, прорязано от отвесни дълбоки бръчки като затворническа решетка, всичко в нея говореше за суровост, алчност, злопаметност и неутолимо желание за мъст. Преди да тресне вратата, тя се бе обърнала към Леони и Стела, сякаш да ги предупреди, че няма да е тук, но и няма да ги изпуска от очи. Двете едновременно бяха свели глави.

До ушите им достигна звукът от двойно превъртания ключ в ключалката и те доволно се спогледаха. Най-сетне сами!

Полегнаха на леглото на Стела, Леони прегърна дъщеря си, притисна я силно до гърдите си и я залюля, припявайки тихо: „Обичам те, момиченцето ми, толкова много те обичам, ти си малката ми звездица, която ми носи щастие“, и Стела бе пожелала в душата си да стане още по-малка, по-лека, за да се издигне до небето и да свети отгоре.

— Разкажи ми, мамо, какво е било, когато си била малка и животът ти е бил като приказка.

И Леони разказваше.

За брат си Андре, който умрял на двайсет и четири години. За баща си, Жюл дьо Бурашар, който, смазан от мъка, се оттеглил от света и дочакал смъртта зад стените на малкия си замък.

— И двамата си отидоха много рано. Искаше ми се да те бяха видели…

Леони бе махнала неопределено с ръка и бе прекъснала разказа за кратко.

— Не знам дали щяха да се интересуват от теб, да ти кажа! Те не ми обръщаха много-много внимание. Бях момиче… Твърдяха, че съм прозрачна. Пък и в известен смисъл аз бях такава. Плъзгах се като сянка из къщата. Сюзон ме отгледа, да знаеш. Постъпила е съвсем млада на работа при родителите ми.

— И Жорж, и той ли?

— Да. Той дойде заедно с нея. Той се грижеше за къщата, за колите, за градината. Момче за всичко.

— Сюзон никога ли не се е омъжвала?

— Не. Винаги е живяла с брат си. И аз също като нея бих живяла с брат ми. За мен това щеше да е върхът на щастието.