Катрин Панколь - Muchachas

Стела наблюдаваше другите майки и си даваше сметка, че нейната не е като тях. Другите ходеха на работа или играеха бридж, тенис, варяха конфитюри, шиеха рокли на дъщерите си, шофираха, докосвайки небрежно мигача с малкия си пръст, ходеха на фризьор, не обръщаха внимание на касиерката в „Карфур“, не разпиляваха дребните си на движещата се лента. Не избухваха в сълзи, слушайки Юг Офре да припява: „Кажи ми, Селин, какво стана с милия годеник, който изчезна и повече не се появи…“. Чуждите майки нямаха плюшено мече, което се казва Половин Черешка. Нейната майка имаше, криеше го под леглото на дъщеря си и го обсипваше с целувки, когато останеше сама.

Стела също се питаше: хахо ли е майка ми? Само че тя знаеше неща, които другите не знаеха. Неща, за които не можеше да говори, защото другите нямаше да й повярват.

Когато сте на дванайсет, никой не ви вярва. Или само ако извадите купища доказателства. Още повече че понякога и тя самата се съмняваше. Не знаеше какво е правилото, когато един мъж и една жена останат сами в стаята си. Кое е позволено и кое забранено. Какво се прави, кой как се държи. Можеше да се окаже, че виковете, надавани от майка й и баща й, са нещо нормално. Виковете, ударите, сълзите, грубостите. Може би това наричат любов? Един ден в двора на фермата на Жорж и Сюзон тя видя как едно магаре преследваше една магарица. Как я притисна до оградата, покатери се отгоре й, ухапа я до кръв по шията, одра я и магарицата не се възпротиви, напротив, приведе глава, а кръвта й течеше, беше ужасна гледка. Жорж й обясни, че така ставали бебетата при магариците. Майка й никога не говореше за това, баща й също, а нямаше баба, която да я просвети.

Не се осмеляваше да попита Виолет. Нито Жюли, която и без това не беше по-осведомена от нея.

Свикна да пази дълбоко в себе си тези въпроси. А те бяха безброй!

Когато стана на осемнайсет, Виолет замина за Париж.

Искаше да стане актриса. Беше много красива, нямаше място за спор. Каза, че ще им пише, но после се поправи: „Не, няма да има нужда, ще ме гледате по телевизията. Дайте ми една година и ще бъда навсякъде… Ще стана queen of the world !“.

Повече нищо не чуха за Виолет. Нито от родителите й, нито от приятелките й, още по-малко от телевизията. Така или иначе, вкъщи само Рей и Фернанд имаха право да гледат телевизия. На нас двете с мама не ни се полагаше. Рей твърдеше, че и без това сме имали бръмбари в главите и сме правели само глупости. Разрешаваше ни да гледаме само когато го показваха по новините. Тогава бяха истински галавечери. Нареждахме се пред телевизора и седяхме, без да шукнем. Мама едва си позволяваше да диша. Стискаше се, за да не се разкашля. Фернанд не ни изпускаше от поглед. Рей правеше запис и после непрекъснато гледаше, беснеейки срещу журналиста, понеже не го оставил да говори или го изрязал тъкмо когато щял да каже нещо забележително.

Един път го показаха даже по новините на националната телевизия. В централната емисия от 20 часа, когато бе успял да потуши съвсем сам — така го представи — разразилия се пожар в химическия завод, в самия център на Сен-Шалан, разположен между „Макдоналдс“, голям мебелен магазин и десетина други супермаркети. Беше се покатерил по високия комин, бълващ пламъци и отровни частици, и го беше удавил във вода. Беше се борил цели четиринайсет часа, покатерен на огромната стълба, за да спаси домовете на стотици хора. „С риск за живота си!“ — възкликваха гражданите. До отцепения периметър за сигурност се беше струпало огромно множество: журналисти, фотографи, оператори, репортери от френската телевизия и даже от чужди телевизионни канали. Затаили дъх, те коментираха на живо от Сен-Шалан, превърнал се в център на света. Сякаш снимаха филм с полицейските коли, пожарните, зяпачи, любопитни шофьори. Невероятно напрежение. Той бе успял след четиринайсетчасова борба! Смъкна се от голямата стълба, посрещнат от овациите на множеството, почернял от дим, от преумора едва държеше очите си отворени, ръцете му бяха целите в кръв. Понесоха го на ръце. На следващия ден го показаха в централната новинарска емисия. „Един обикновен герой“, с тези думи го представи в началото на емисията водещият, известният журналист Патрик Поавр д’Арвор. На Рей никак не му беше приятно. „Не можеше ли просто да каже герой, без да добавя каквото да било? Тези парижани, винаги трябва да те унижат!“ — негодуваше той.

Целият град се изсипа в кафето на Жерар. Щедро се лееше шампанско и пак награда, поздравления, овации. Той бе целунал Леони по устата, притиснал я бе до гърдите си, наричайки я малкото ми пате. „Гордееш ли се с мен, патенцето ми? Видя ли какъв смелчага е мъжът ти? А?“ Целуваше я по устата, притискаше я силно. Всички ръкопляскаха, жените тайно избърсваха издайнически бликнала сълза.