Катрин Панколь - Muchachas

Няма да вали дъжд. Затова пък вали сняг на едри, гъсти парцали. Бубу размахва енергично метлата от клонки и листак, за да премахне късчетата заледен сняг, които са полепнали по машините и могат евентуално да ги повредят. Ако снегът продължи, ще им се наложи двамата с Том да останат да пренощуват в града. Ще се обади по телефона на Сюзон, да се погрижи за животните. Станаха десет дни, откакто всичко замръзва сутрин и вечер, снегът сковава живота, заглушава шумовете, лепне по подметките.

Когато беше дете, не обичаше снега, който сякаш запушваше устата на майка й. Вечер се сгушваше в леглото си и си запушваше ушите. Въпреки това чуваше, защото стената, отделяща нейната стая и тази на родителите й, беше много тънка. Сърцето й спираше. Първите стенания, мятащите се тела, скърцащото легло, приготвената за през нощта чаша вода, която пада от нощното шкафче и се търкаля на пода.

— Видя ли какво направи? — крещи баща й.

Звукът от плесница и горната табла на леглото се блъска в стената, и главата на майка й се удря в нея, отекващ вик от болка и все едни и същи думи, които се чуват през риданията й:

— О, не! Недей, моля те, повече няма да се повтори, обещавам.

Винаги повтаряше едни и същи думи и винаги се извиняваше.

На Стела й се повдигаше.

Вечерята й се качваше обратно в гърлото и тя се хвърляше към мивката в стаята си.

Следваше неизменният антракт от стонове и въздишки. И накрая настъпваше тишина. Толкова плашеща, че се питаше в какво ли състояние е майка й. Сънят бягаше от очите на Стела, тя се въртеше в леглото, притиснала до гърдите свитите си колене, изпълнена със страх и болка. „Моето момиченце е като водата, като жива вода, припка като поточето, след което бягат децата…“

Той беше особено раздразнителен в снежните нощи, когато, както сам твърдеше, бил кълбо от нерви. Белотата го подлудявала. Снегът му опъвал нервите.

Стела долепва чело до студеното стъкло, сваля го и то издава странен всмукващ звук, като вендуза. Бе завела Том на училище. Когато затвори вратата с трясък, той се обърна, леко й козирува, допрял дясната ръка до козирката на вълнения си каскет. Добър малък войник. За малко да му извика: „Качвай се обратно, днес няма да ходиш на училище, много е студено…“, но потегли.

Страхът отново е тук, върнал се е, същият страх, който прави дупки в корема й.

Все пак се справя, откакто Адриан го няма. Ходи с вдигнато чело. „Със сигурност не си мокра кокошка“, твърди той, усмихвайки се с тънката си, рядко появяваща се усмивка, която напомня одраскване по бузата. Мокра кокошка. Шубеметър на нула. Настръхва ми косата от страх, шубе ме е, треса се от шубе, подмокрям се от шубе, напълних гащите от страх, посинях от шубе, колко много изрази имате, за да изразите страха си, вие, французите!

— Знам, че цените се покачиха, но не чак толкова, господин Гризие! Вижте какво, помислете и пак ми се обадете… Да, точно така. Стела ще мине да ги види. Кога ли? Днес, удобно ли ще ви е?

Жюли никога не се нервира. Тя говори с клиентите, обсъжда цените, занимава се с офертите, със сделките, следи курсовете на металите, води сметките, изготвя фишовете за заплатите. Стела кара камиона, обикаля клиентите, прави огледи на място, оценява стоката, следи товаренето на старото желязо и влиза в ролята на пътна помощ, когато някой закъса с колата си из малките пътища. Освен двете жени, на площадката се трудят осем други работници. Мъже. Те сортират, режат, управляват крановете, обслужват трошачката, поправят я, когато спре. Жюли ръководи фирмата и всички й се подчиняват безпрекословно. Те са моите мъже, казва тя понякога със смях.

Тя е дъщерята на собственика, г-н Куртоа.

Господин Куртоа ръководи сделките с чужбина, рядко се вясва тук, непрекъснато пътува. Индия и Китай са най-едрите клиенти, те поглъщат милиони тонове метал. Две изгладнели чудовища, които не спират да се хранят с ръждясала плът.

Жюли Куртоа и Стела Валенти се познават от началното училище. Работят заедно от дванайсет години.

Беше един понеделник преди дванайсет години.

Стела бе избягала от къщи. По бузите й се търкаляха като дребни камъчета сълзи на ярост. Сърцето я болеше.

На главната улица се натъкна на Жюли, която излизаше от банката. Отидоха да пият кафе и Стела изля сърцето си пред нея. Жюли слушаше и въздишаше. След всяка въздишка добавяше по една бучка захар в кафето си. Стела не можеше да сдържи усмивката си.

— Нямаш избор, Стела. Прекалено късно е за майка ти. Помисли за себе си. Ти си на двайсет и две, млада си още.