Катрин Панколь - Muchachas

— Щастливец! Можеш да си поспиш!

Качва се обратно на първия етаж, отваря вратата на стаята в дъното на коридора, отива до леглото. Том спи, забил нос в хармониката. Прегръща малкото топло телце и шепне: „Време е, захарче“. Той промърморва, че е тъмно, че е много трудно, кой е измислил училището, защо досега не са му разбили физиономията на тоя тип? Тя се усмихва, забранява му да говори така. Той показва глава от завивките и тя съзира две сини цепнатини, подути от съня.

— Хайде, ставай, поспаланко! Тръгваме точно след половин час! Закуската те чака на масата в кухнята.

На прага се обръща.

— И да си измиеш зъбите, след като се нахраниш. Три минути и половина! Обърни пясъчния часовник…

— Знам… — мърмори той, сядайки на края на леглото.

Би могла да ми имаш доверие, прочита тя по отпуснатия гръб на сина си. Той има тънички ръце, тесни раменца, вдлъбнатини в основата на вратлето и лунички по носа и бузите. Същото русо кече като нейното на върха на главата, гъсто и стърчащо във всички посоки.

Един ден го изненада, покачен на стол пред огледалото в банята, с машинката за подстригване в ръка, с нож, нагласен да остави едва два сантиметра коса.

— Много хитро, ще заприличаме на близнаци — бе подметнала тя, гледайки го в огледалото.

— Косата ти ми харесва. Така както си я подстригала е красиво според мен.

— Искаш ли да ти подстрижа тила?

Той бе кимнал утвърдително и й бе подал машинката.

— Много си красива, Стела.

Нарича я с името й.

Също както правеше баща му. Адриан никога не казваше скъпа или любов моя , или ангел мой . Адриан казваше Стела или принцесо и кръвта й потичаше по-бързо, тя хапеше устни, свеждаше очи, за да не отгатне мислите й. Достатъчно беше Адриан да я погледне, за да разбере. Усмихваше се нежно и бавно, все едно я галеше, без да се доближава, без да я докосва, а тя, стиснала здраво устни, едва успяваше да потисне стенанието, надигнало се в гърлото й.

Беше преди година, когато за пръв път подстрига врата на Том. Бял пух върху загоряла кожа.

Оттогава Том продължава да си бръсне главата отстрани, оставяйки на върха един кръг като слънце, като коледна питка. „Ти си моето слънчице“, казва Стела, милвайки го по главата.

— Среща в камиона. Не забравяй чантата и обяда си. Той е в хладилника.

Изглежда толкова крехък, седнал на леглото, вперил поглед в празното пространство. За малко да му каже да си легне пак. Догодина ще стане на единайсет, после прогимназия, гимназия…

Ученето няма край. Цяла вечност.

Навън е още нощ. Небето е черно, вятърът духа и вдига снега, носи го насам-натам, запраща го по вратите и стените. Скорците прелитат над хамбара, издавайки кратки и пронизителни звуци. Опитват се да се мушнат под гредите и се разлетяват уплашени всеки път, когато портата се тресне.

Тя отваря вратата към коридора, където спят кучетата. Долепя се до стената, за да избегне изблиците им на радост, защото с едрите си силни лапи като нищо ще я съборят. Да, да, бебчетата ми, тук съм, всичко е наред, снощи ви чух да лаете, и вие ли се уплашихте от вятъра? Вади бисквитки от джоба на гащеризона си и им ги раздава. Пуска кучетата в кухнята. Млясва по муцуната Подлизурко. Напълва с крокети трите купички. Налива вода в голямата купа. Говори им с тъничко гласче. Е, Здравеняк, е, Помияр, е, Подлизурко, готови ли сте за дългия работен ден? Те се спускат към купичките, а през това време тя слага цепеници в кухненската печка. Сюзон ще идва да поддържа огъня през деня, за да бъде топло, когато се приберат довечера. Обичайната сутрешна рутина. Движи се със затворени очи. Преди бяха двама. Адриан и Стела. Сега е сама. Жорж и Сюзон живеят в съседната къща. Зимна рутина, лятна рутина. Есенна и пролетна рутина. Стела се нагажда към сезоните, пие по-дълго кафето си през лятото, през зимата си оставя време за разчистване на снега. Или за обръщане на бордовия камион с кран, който е работен инструмент и фамилен автомобил.

Зимно време кранът на чешмата на двора замръзва. Тя точи вода от кухнята в огромна трийсетлитрова лейка. Дръжката й прерязва дланите, изгубила е кожените си ръкавици, ръкавиците ти на удушвачка, по думите на Том. Носи прясна вода за прасето Мерлен и за магаретата. И храна. Снопове сено за магаретата, по един във всяка ясла. Един морков, два моркова, три моркова и милувки за Тото, Гризли и Бергамот. Тото рие с копита, когато тя се занимава с другите. Тя внимава, не му се доверява, подъл е, може да я ритне. Случи се веднъж. Беше се навела да среже връзките на снопа и той й хвърли един къч. Два месеца носи шина на предмишницата. Лошо счупване, бе отбелязал докторът, имате късмет все пак, защото ще си починете, забранявам ви да вдигате и носите каквото и да било! Съпругът ви ще ви помага. Той не ми е съпруг, измърмори тя под носа си.