Катрин Панколь - Muchachas

— Аз съм подла. Изоставям я с тези две чудовища. Те ще я уморят, а аз се измъквам…

Рей Валенти и майка му Фернанд Валенти. Адска двойка, която се отнасяше към Леони, майката на Стела, като към заложница. Тя беше изкупителната им жертва. С течение на времето тя се свиваше все повече и понасяше ударите и униженията им. Жюли знаеше. За разлика от нея, малцина в Сен-Шалан подозираха какво ставаше на партерния етаж на улица „Епервие“ №42. А може би предпочитаха да не знаят.

— Не си подла, просто си уморена. Погледнала ли си се в огледалото? Станала си само кожа и кости, очите ти са зачервени, подскачаш при най-малкия шум, прегърбила си се. Приличаш на старица.

Стела бе отпуснала глава на масата. Нямаше сили да се бори. Не й бяха останали сили да защити майка си. Жюли я заведе вкъщи. Даде й едно леко успокоително, окъпа я и Стела спа непробудно дванайсет часа.

На другия ден на закуска вече бе взела решение.

— Ще си намеря работа. Ще работя каквото ми дадат. Ще я отведа и ще я скрия на сигурно място.

— Нищо няма да намериш. Той познава всички, няма да ти позволи да направиш каквото и да било, ще направи така, че да гладуваш и да се върнеш при него. Трябва да се махнеш оттук.

— Никога. Няма да я оставя сама с тях. Тя ще умре, Жюли, те ще я довършат.

Жюли си бе замълчала.

Стела бе прегледала всички обяви за работа. После взе назаем мотопедчето на Жюли и обиколи баровете, ресторантите, хотелите. Сервитьорка, прислужница, перачка, нощен пазач, без значение какво, само ме вземете на работа, умолявам ви.

Вечер се връщаше при Жюли обезсърчена. Потапяше се през глава в топлата вана. Излизаше на повърхността, поемаше си дълбоко въздух и отново се скриваше. Понякога нямаше желание да изплува.

Една вечер мина край прозорците на №42 на улица „Епервие“, бе видяла, че в стаята свети. Зад белите завеси зърна дребен силует, отпуснат на стола. Майка й. Стоеше неподвижно, отправила поглед навън. Стела леко й махна с ръка и продължи пътя си.

Не съм много сигурна, че ме видя…

Жюли беше права. Стела не намери никаква работа. Хората я познаваха. По име или по външен вид. Дъщерята на Рей Валенти. „Оставете си телефона, ще ви се обадим“, казваха те. Никой не я потърси.

Месец по-късно Жюли й предложи да работи при нея във фирмата за старо желязо „Ла Ферай“. Не е кой знае какво, но имаме нужда от човек, работната ръка не достига. Баща ми изцяло е поел сделките с чужбина и е претрупан. Говорих с него и той е съгласен. Всъщност той го предложи. А пък ти си яка, нищо че не ти личи, можеш да вдигаш тежко и не се страхуваш от работа. Това е работа за мъже и ще се движиш само в мъжка компания. Не позволявай да ти се налагат. Още повече че имаш опит с оня луд.

— Не се ли страхуваш от Рей? Не се ли страхуваш, че ще ти създаде неприятности? — попита Стела.

— Страхувам се.

— Тогава?

Жюли сви рамене и намести очилата си на носа.

— Ще те науча на занаята. От малка съм в него. Няма да съжаляваш.

С тези думи двете подписаха договора помежду си.

Стела се обръща и погледът й пада на кокичетата, забравени на бюрото. Взема чаша и я напълва с вода.

— Няма да има зюмбюли и нарциси тази пролет — казва на висок глас. — Всичко измръзна тези дни. И мимозата, и тя умря.

— Онзи чичка Гризие е бесен. Пшеницата му е отишла. Ще се наложи да сее слънчоглед.

— С него ли говореше преди малко?

— Да. Иска да ни продаде някакви стари резервоари за мазут, които стояли в плевнята му. Има нужда от пари. Само че е много алчен. Мини през него, ако имаш време, след като натовариш казаните…

Стела слага кокичетата в чашата.

Ръцете й треперят от страх и водата прелива. Тя опира длани на бюрото и вдишва дълбоко. Жюли й подава листче, на което е надраскала адреса и мястото.

— Намира се точно зад фермата с тополите. Петстотин метра вляво, след къщата на дядо Котрьо. Цял набор казани. Мъжът, който ги намерил, те очаква на мястото. Иска да се освободи от тях и да изкара пари. Делим поравно: фифти-фифти. Ще му кажеш, че ще му платим, след като камионът мине на кантара, ще му подпишеш бележка, която ще остане за нас, и ще натовариш стоката. Ето такива сделки са ми по душа.

— Разбрано. Нещо друго за товарене?

— Не. Ще ти звънна, в случай че…

Стела кимва с глава.

— До скоро…

Жюли я проследява с поглед, дълъг силует, който плува в прекалено широкия за нея оранжев гащеризон, дебел морскосин пуловер, който й стига до бедрата, дръзко килната назад филцова шапка и груби войнишки боти. Стела винаги се е обличала като мъж. И сега носи пуловера на Адриан, неговия гащеризон, филцовата му шапка. Откакто са се разделили, за нея е въпрос на чест да ходи облечена само с неговите дрехи. Не желае да гледат на нея като на жена. При това адски красива жена! Метър и осемдесет висока, шейсет кила, сини очи като на кучетата, които теглят шейните на север, плюс страхотният рус кичур, който пресича лицето й. Истинска красавица от списанията.