Катрин Панколь - Muchachas

Стела загасва двигателя и отпуска чело на волана.

Не трепна пред Тюрке.

Изпълни задачата.

Включва телефона да прослуша съобщението от Адриан.

Думите на Адриан…

„Принцесо, въртя се насам-натам, търся те навсякъде, искам да те докосвам, така повече не може да продължава, полудявам, оглупявам. Искам кожата ти, вълчите ти очи, ръцете ти, аромата ти, притискам те до себе си, целуни ме.“

Главата й се люшва назад, устремена към дъха на мъжа, опарил врата й, към устата му, която шепне думи на непознат език, устните на Адриан по кожата й, ръцете му на корема й, между краката й… И кръвта, бушуваща във вените й. Погледът й, очакващ, отстъпващ, отблъскващ мъжа, за да остане силна, за да не се предаде, почти враждебен, докато всъщност бърза да му се отдаде изцяло. И неговият глас, който повтаря, ще умра, чуваш ли, ще умра, ако погледнеш някой друг с този преливащ от желание поглед. Заплашва я и тя знае, че заплахата ще се превърне в наслада… Знае, че там, където е избягал, за да се спаси от опасността, той очаква само едно — да се върне в стопанството и да я вземе в обятията си.

Понякога се завръща.

Минава през тайния подземен проход и остава цялата нощ с нея. Тръгва си на зазоряване и тя не знае кога ще го види отново.

Научила се е да живее по този начин.

На пресекулки.

Сянката на един мъж е променила живота й.

На обед ще отиде при Том. Ще му пусне да чуе края на съобщението. Адриан винаги изпраща няколко думи за Том. „А това е за Том, безстрашния…“ или „за Том, джентълмена“.

С Том ще се настанят в кабината на камиона, ще си събуят обувките, ще се завият с одеялото и ще извадят сандвичите от хартиения плик. Ще слушат играта „Хиляда евро“. Ще мръщят носове и вежди, напрягайки се да отговарят на въпросите с пълна уста.

Той ще изсвири „Хей Джуд“ на хармониката си. Тя ще го запише и ще изпрати записа на Адриан. „Ще каже, че имам напредък, нали, Стела? Как мислиш, ще му хареса ли?“

После ще го придружи до училищната врата. „Не съм бебе! — ще запротестира той. — Спри малко преди училището.“

Тя ще се наведе към него, шепнейки: „До довечера, скъпи, ще дойда да те взема в пет часа, ще ме чакаш на двора, няма да излизаш вън от двора, обещаваш, нали?“.

Ще потегли със свито сърце.

Не трепна пред Тюрке.

В пет часа спря пред училището.

Ръждясалите бракми, тежките казани от шоколадовата фабрика и един стар плуг, който купи на връщане от един селянин, лежат безредно струпани отзад. Денят бе успешен.

Нарежда на кучетата да не мърдат от каросерията и влиза в училищния двор. Търси с очи Том. Русокосият кичур, оловносините очи, хармониката, залепена за устните.

Не го открива.

Алармата на страха я заковава на място. Лицето й пламва при мисълта за наказанието. Погледът й блуждае, не вижда нищо.

Поздравява учителката на сина си, пита къде е Том.

— Чакаше ви тук, под навеса на двора преди минута, говореше със Себастиен.

— Но не го виждам! — вика тя, изненадана от високия си тон.

Учителката я поглежда недоумяващо.

— Не се безпокойте, сигурно е тук някъде.

— Но…

Стела не може да намери думи, нито една не излиза от устата й. Свива юмруци, мръщи вежди да не заплаче.

— Ще отида да видя в класната стая — казва учителката, — може да се е върнал там. Успокойте се.

Слага ръка на ръката на Стела, която клати глава, за да прогони кошмара.

— Работата е там, че…

Гласът й става дрезгав, в следващия миг изтънява, устата й пресъхва, тя започва да издава тихи писъци. Неочаквано спира. Никога не е могла да изрази страха си.

— Стойте тук, веднага се връщам.

Стела излиза от училището и се подпира на стената. Токът на ботуша й се удря в стената, голямо парче мазилка се откъсва и се раздробява, падайки на земята. Стела притиска ръце до гърдите си. Затваря очи. Слуша бумкането на сърцето си, което се е покачило в гърлото й, не може да си поеме дъх. Отправя молба към небето и звездите. Малката звезда, която майка й й показваше там горе. Тя е най-красивата, Стела. Има осем лъча, за да може да изпълнява всичките ни желания. Ти имаш право на осем желания на седмица, по едно всеки ден и по две в неделя. Тя е твоята щастлива звезда. На нея можеш да й кажеш всичко. Погледни небето, Стела, красавице моя, погледни небето и то ще ти даде отговора.

И тя й вярваше.

Един ден престана да й вярва.

Сега присвива очи, за да изпрати съобщението си там горе, Боже мой, Господи, не посягайте на Том. Не и на него! Иска да скочи, да увисне на звездата с осем лъча, за да се убеди, че молбата й е чута, но не вярва в тези нелепици и продължава да се лута, омотана в паяжината на злочестината си. Знае пътя наизуст.