Катрин Панколь - Muchachas

Обича си занаята. Винаги идва първа сутрин, разхожда се по площадката, преценява колко тона има за сортиране, оглежда пратките за чужбина, контейнерите с желязо, които ще отидат на трошачката. Докосва парчетата студен метал, сякаш гали кожата на любовник, вдига от земята някоя голяма сребриста гайка, избърсва я в ръкава на пуловера си, пуска си я в джоба и с удовлетворение усеща как се удря в крака й, случва се да й остави синки до края на деня… В седем и четирийсет и пет прави кафе и предлага кифлички на своите мъже.

Тя, Шефката.

Наследила е любовта към желязото от баща си. Израсна, наблюдавайки го как се труди. И той носеше работна ватенка. Майка й държеше да я види изучена. „Не искам дъщеря ми да си цапа ръцете, не искам да става вехтошарка.“ Баща й само чакаше майка й да им обърне гръб и я вземаше със себе си на работа. Качваше я на коленете си, когато управляваше големия син кран, и я учеше да борави с лостовете. Четиринайсетгодишна вече умееше да окачва на стрелата разфасованите автомобили и наблюдаваше как дългата метална ръка ги пуска с оглушителен трясък в трошачката. Прихваше весело със светнало от радост лице и викаше: „Още, татко, още!“. Баща й ликуваше и я притискаше до гърдите си.

Баща й…

Понякога се пита дали не бе избрал да се занимава с износа, понеже не можеше вече да понася живота в Сен-Шалан. Така и не разбра какво точно се случи. При произнасянето на някои думи майка й свиваше устни, баща й свеждаше глава. Една вечер се бяха скарали. Горчиви думи прехвърчаха помежду им. „Мислиш си, че не знам, Едмон? Целият град знае! Помисли ли за мен, как изглеждам в очите на хората?“ Майка й тръшна един куфар на спалнята, баща й се опита да я спре: „Не си отивай, помисли за Жюли“.

Жюли стоеше, скрита зад вратата, и не разбираше какво става.

Вратата на кабинета й рязко се отваря и тя се стряска. Сякаш кавгата между родителите й пламва отново.

Един мъж е застанал на прага.

Красив мъж, с изправена стойка, загоряло лице, черни очи, широкоплещест, дългокрак. Мъж, който гордо носи шейсетте си години, с лекота движи мускулите на ръцете, на гърдите, на корема си. Мъж с посребрени слепоочия, бели, равни зъби, мъж, сигурен в себе си и в мястото, което си е извоювал под слънцето. Мъж, който ви удря едно кроше, без да се помръдне, непоклатим и съвършено невъзмутим. Отвратителен мъж, неволно си казва Жюли, един от онези, които с ръка на сърцето се кълнат, че никога не биха могли да извършат подобна подлост, а в действителност грубиянските им лапи носят следи от безчинствата им.

— Каква е тази история с някакви си казани? Защо си отказала да платиш? Да не би пак онази тъпачка Стела…

— Добър ден, Рей…

— Здравей! Е, казвай?

— Успокой се.

— Попитах те нещо!

— Фермерът не спази уговорката. Стела няма нищо общо с тази работа.

— Тюрке ми разказа. Насъскала кучетата срещу него. Могли са да го убият!

— Не преувеличавай. Тюрке не е от захар. Защитила се е, защото той я е предизвикал.

— Защото ти си била там, така ли?

— Не, но и ти не си бил там. Приятелчето ти е живо и здраво. Можеш ли да ми обясниш какво е правел там?

— И ние имаме право на определена част.

— Защо? Можеш ли да ми обясниш?

— Ей така. Защото!

— Защото сте заплашили онзи фермер? Заплашили сте го, така действате винаги, нали?

— Имаме право на определен процент, стига вече, баста.

— За подпомагане на Дружеството на пожарникарите може би? Само не ме разсмивай…

— Нещо като вноска, да кажем.

— Нещо като средновековното право на господаря да спи с младите прислужнички?

— Не се прави на много хитра.

— Пак ти казвам, Стела е защитила моите интереси и е следвала моите инструкции. Ако ти е нужен някой, с когото да се караш, аз съм на твое разположение. Върша си работата и отказвам да снасям на фалшивото ти дружество. Трябва вече да си го проумял с годините!

— Внимавай, Жюли, пази се!

— Сега ще си тръгнеш мирно и тихо и ако видиш Жером, кажи му да дойде при мен.

Жюли знае, че Рей Валенти ще подвие опашка. Страхува се от баща й. Едмон Куртоа срещу Рей Валенти, изправени един срещу друг, противници в един отколешен двубой. Рей Валенти се бе оказал победен и унижен. Тя не знае нито как е станало, нито каква е била причината. Баща й никога не споменава за случая. Докато той е жив, Рей Валенти няма да й създава неприятности. Тази вечер дойде да си изиграе ролята. Стар, кукуригащ петел, който се перчи, навирил гребен. Раздвижва въздуха, за да има какво да разказва довечера на една, две, три бири пред приятелите си в кафето на Жерар.