Катрин Панколь - Muchachas

Притисна се до нея и Жозефин почувства как земята се обръща под краката й. Зое винаги е била прекалено любвеобилна. Още като дете се хвърляше с цялата си душа да прегръща и целува майка си, мушеше се в скута й и се впускаше в безкрайни и несвързани изповеди.

Жозефин се нуждаеше от безразсъдния й устрем толкова, колкото от въздуха. Човек прави добре само това, което обича. А тя най-много обичаше да бъде майка.

Сутринта на 22 април прекъснатата връзка се възстанови.

След като Зое излезе, Жозефин се зае с обичайните си занимания. Всяка сутрин отделяше два часа за кореспонденцията си. Отговаряше на всяко писмо, мейл, на всеки отзив от мъж или жена, които й се доверяваха, споделяха страховете, надеждите си, пишеха за отлетялото време, за изгубените години.

Последният й роман, „Малкият младеж“ 12, който завърши в Лондон, вече бе излязъл във Франция. Серюрие, издателят й, се обаждаше от време на време, съобщаваше цифрите от продажбите и въодушевен повтаряше „чудесно“, „невиждано“, „невероятно, вие наистина имате верни читатели, Жозефин. Хората харесват книгата, харесват историите, които им разказвате. Имате собствен стил, собствен жанр, собствена вселена, чакам третия роман!“. И неизменно добавяше: „Зарежете университета, лекциите и конференциите, не печелите нищо от тях, още повече че колегите ви ви мразят, напуснахте редиците им и няма да ви го простят“.

Глуха за тези поучения, следобед Жозефин се залавяше с подготовката на поредната си лекция в очакване на идея за нова книга, която да я принуди да изостави всичко и да й се посвети изцяло. Харесваше това редуване на проучвания, дисертации и писане, то й създаваше чувство за свобода.

Следобед на 22 април Жозефин пишеше увода на лекцията, която й предстоеше да изнесе в края на май в университета в Глазгоу и която бе посветена на дамите от Самора. Темата беше скандалът, избухнал в женски манастир в Кастилия през юли 1279 г., в резултат на посещението на епископа, който се възмутил от липсата на дисциплина и разпуснатите нрави на монахините.

В средните векове не всички жени, които са избирали да се затворят зад здравите манастирски зидове, са го правили по своя воля и призвание. Някои просто търсели начин да се спасят от властта на мъжете и в техните очи манастирът е бил единственото място, където да останат независими и непреклонни, да избягат от натрапения им съпруг или да не позволят да им отнемат поземлените им владения. Веднъж приютили се на сигурно място, и през ум не им минавало да се откажат от свободата си. Отдавали се на молитви, образовали се, рисували, пишели, водели безупречен живот, като в същото време управлявали фермите, горите и замъците си. Имало и такива, по-несериозни, които завързвали познанства с братята доминиканци от близката обител. Именно тези жени предизвикали епископския гняв. Той повел борба срещу „покварата“ и заповядал грешниците да бъдат наказани.

Големият въпрос обаче бил как да постъпят с тези жени. Да ги прогонят от манастира било равносилно да ги предадат на насилието, на бруталността на техните бащи, съпрузи и братя. След като човешките закони не ги защитавали, не било ли дълг на Църквата да го стори?

Темата живо интересуваше Жозефин. Тя мислеше за съдбите на битите, малтретираните, измъчваните жени, за насила омъжените жени, за тези, които работодателите им третираха като роби. Мислеше за Мъри Гроув, за жените, които бяха намерили убежище там. Колко от тях ще се възползват от него, за да се възстановят и да поемат по нов път? Колко от тях ще се научат на самоуважение и ще откажат да бъдат експлоатирани и малтретирани? Водеше си бележки, опитваше се да сравни положението на жените през Средновековието и през нашия двайсет и първи век, когато, вдигайки поглед от листа, видя часовника.

Деветнайсет и трийсет.

Зое още не се е прибрала.

Александър също.

Жозефин се втурва към кухнята.

Ани приключва с яденето за вечерята. Ръси смес от магданоз, босилек, дафинов лист, души, опитва, клати неуверено глава.

— Сготвила съм ви варено, госпожо Жозефин, за чудо и приказ! Надявам се, че като вдигнете капака на горещата тенджера ще…

— Знаете ли колко е часът, Ани?

Ани вдига очи към кръглия стенен часовник над умивалника и възкликва:

— Вече е почти осем, а децата още ги няма!

— И двамата трябваше да са вече тук. Не е нормално. Не са звънили. Сигурно им се е случило нещо.

Тя отива да провери в стаята на Зое. Дъщеря й може да се е прибрала, без да я е чула, потънала в размисли за дамите от Самора.