Катрин Панколь - Muchachas

— Той ви бие, нали? Вие се нуждаете от помощ, госпожо Валенти.

Тя инстинктивно вдигна ръка, за да прикрие лявото си слепоочие, и успях да зърна през износения пеньоар и други следи от удари, големи синьо-черни петна по бялата й кожа.

— Постоянно ли сте затворена тук?

— Не съм затворена, мога да излизам.

— Обичате ли го?

— Мислите ли, че щях да стоя тук, ако не го обичах?

— Достатъчно ли се храните?

— Той няма много пари. Майка му държи кесията.

— Защо?

— Знам ли? Това си е негова работа. Аз не работя, не ставам за нищо. Вас какво ви интересува в края на краищата?

Протегнах ръка да я сложа на рамото й, да й кажа, че може да разчита на мен, че няма да я изоставя, но тя се отдръпна.

— Аз не съм добър човек. Само дъщеря ми вярва, че струвам нещо.

— Аз ще ви помогна.

— Нямам нужда от помощ… оставете ме.

— Пак ще дойда да ви видя.

— Не се нуждая от съжалението ви. За всичко съм виновна аз, знам го. Отивайте си, не искам да ви виждам повече.

Разплака се, долепи длани, без да спира да повтаря, че трябва да си тръгна, че за нея е прекалено късно.

Този ден си поставих за задача да спася майка ти. Беше трудно, понеже тя на практика не излизаше от къщи. Когато майката и синът идваха в болницата, между другото, синът винаги я носеше на ръце, аз хуквах към улица „Епервие“, стига да имах възможност. Тя не отваряше вратата. Опитвах се да събера информация, да разбера кой всъщност е Рей Валенти и така си дадох сметка, че съм попаднала в огромна паяжина. Той имаше приятели навсякъде: в кметството, в полицията, в жандармерията, дори в болницата! Не се отказах от целта си, но повече не се опитвах да виждам майка ти.

— Ти ли убеди Дюре да я задържи?

— Да.

— Той ли измисли тази работа със счупеното тибиално плато, или е истина?

— Джокер! — отвърна Амина с усмивка. — Не искам да го издавам, и той се излага на риск.

— А онази бележка, „100% Тюрке“, я запазих. Как мислиш, дали Тюрке я е пребил?

— Не знам. Тя не отваря уста. Поне позволява да се грижат за нея, почива си, това е най-важното. Но досега не е казала и дума, Стела, трябва да й дадем достатъчно време да се убеди, че може да ни се довери, без да се излага на опасност.

— Права си. Ако е Тюрке, значи Рей му е дал картбланш. Аз го предизвиках онзи следобед. Вината е моя.

— Не си могла да си представиш, че той ще си отмъсти на майка ти.

— Смятах, че ще си го изкара на мен.

— Не е твоя вината, Стела. Това продължава години наред, ти нямаш вина.

— Не съм толкова убедена. Ужасно е, Амина. Всеки път, когато се разбунтувам, те ме наказват. Безсилна съм. Смазаха майка ми. Разправиха се с Адриан. Искат да съсипят и мен. Но няма да стане.

Вперила очи в празното пространство, стиснала ръката на Амина, тя повтаря: „Няма да стане“, и добавя: „Обещавам ти“.

Не успя да ме сломи, казва си Стела, докато излиза от паркинга на болницата и дава мигач.

Нищо че…

Нищо че нямах сили да се преборя с него. Той можеше да прави каквото иска с тялото ми, но аз се заключвах в главата си, за да не може да проникне в ума ми.

Всяка нощ, след като навърших петнайсет години, исках да умра.

Но всеки път, след като той излезеше от стаята ми, възвръщах здравия си разум. Не можех да умра, защото това означаваше да я изоставя. Преглъщах сълзите си. Търсех начини да се защитавам, да спася и нея, и себе си. Пусках анонимни бележки в пощенските кутии на съседите, поне аз си въобразявах, че са анонимни. Пишех с главни букви: РЕЙ ВАЛЕНТИ Е МРЪСНИК. РЕЙ ВАЛЕНТИ ВЛИЗА НОЩЕМ В СТАИТЕ НА МАЛКИТЕ МОМИЧЕТА. РЕЙ ВАЛЕНТИ НЕ Е ГЕРОЙ . Но тъй като всичките ни съседи бяха колеги на Рей Валенти, пожарникари, които си пиеха питието с него в кафето на Жерар, единственият резултат беше, че когато се прибереше вечер, ме биеше.

Опитвах се да разбера как бяхме стигнали дотук.

Казваше си, това е загадка. Трябва да сглобя пъзела, като в криминалните романи. Защо мама се е примирила? Защо е предала и мен? Какво е скъсало пружината и пречупило волята за оцеляване, нетърпимостта към мерзостите?

Когато влезе в пубертета, започна да разпитва Сюзон и Жорж. Двамата дълго време бяха работили в дома на дядо й Жюл дьо Бурашар. Сюзон помагала в кухнята, Жорж бил момче за всичко. Сюзон била едва шестнайсетгодишна, когато постъпила. Тъкмо тогава се родила Леони и Сюзон я отгледала — хранела я, къпела я, бършела й носа… Напуснала господарския дом след смъртта на Жюл. Двамата с Жорж се настанили във фермата.

Жюл им я завещал в знак на благодарност за добрата им служба.