Катрин Панколь - Muchachas

„Защо Рей е лош?“, питаше Стела, без да посмее да продължи. Жорж не отговаряше. Тя упорито повтаряше: „Защо, защо?“. Той само поклащаше глава и с въздишка казваше: „Ти сама трябва да решиш дали искаш да бъдеш щастлива. Ако искаш, ще намериш достатъчно сили. Ако решиш да се съпротивляваш, ще победиш. Някои предпочитат ролята на жертва, а други решават да се справят въпреки всичко. Да вземат нещата в свои ръце“.

Не беше много сигурна, че е в състояние да го стори.

Вечер Рей идваше в леглото й, а когато имаше буря и гръмотевиците заглушаваха виковете й, докато той издевателстваше над треперещото й телце, тя си повтаряше: „Ще полудея, искам да умра“.

По това време престана да го нарича татко.

След първия път, когато го чу да отваря вратата на стаята й.

— Мама болна ли е? — попита, отваряйки очи. — Да не се е случило нещо с мама?

— Не, глупачето ми…

Говореше й с нежен глас, мед капеше от устата му, дотогава не й бе говорил с такъв тон.

— На работа ли отиваш? Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене?

Винаги си носеше закуска, когато отиваше да гаси пожари или да изважда пострадали и ранени от колите им след катастрофи на пътя. „Опасността отваря апетита“, казваше. Будеше майка й посред нощ, караше я да му направи сандвич с шунка и краставички. „Не забравяй краставичките, защото…“, и вдигаше ръка, готов да я удари.

— Не, не, не отивам на работа, хайде, легни, спокойно, остави на мен.

Бе мушнал ръка под горнището на пижамата й и притиснал с другата устата й. Тикаше пръсти в устата й, очите му се приближаваха, в тях проблясваха странни, безумни пламъчета. Устата му също търсеше нейната, докато продължаваше да й говори с мазен, подкупващ глас:

— Следващия път ще си облечеш някоя хубава нощница, нали? Ще ти купя една красива нощничка, за да може Рей да се забавлява с теб. Не искаш ли да се забавляваме? Аз зная разни весели игрички.

— Татко, остави ме, ако обичаш. Бях заспала…

— Хайде сега, не се преструвай. Хубаво е, ще видиш, даже е много хубаво, всички жени обичат тази работа, ще ти бъда първият, после ще ми благодариш… Вече си голяма, само не ми казвай, че досега не сте си играли на чичко доктор с някое момче!

Ръката му слезе надолу, постави я на корема й, галеше я, о, какво хубаво малко коремче, толкова е сладко, ще го изям! С другата разкопча копчетата на долнището на пижамата й, смъкна го към коленете й, разтвори краката й, пъхна ръка между тях.

— Не! — извика тя. — Татко, не прави това…

— Не викай, не понасям крясъци!

— Татко! — извика тя отново.

Майка й щеше да чуе и да дойде. Майка й щеше да я защити.

— Млъквай де! Мамка им на тия тъпи жени! Знаят само да циврят, да хленчат и да се оплакват!

— Татко… — умоляваше го тя, стягайки цялото си същество, за да не проникне в нея, борейки се с всички сили.

— О, писна ми! Аз не съм ти баща в края на краищата. И аз имам право.

— Ама, татко…

— Аз не съм ти баща, това е! Разбра ли или трябва да ти обяснявам надълго и нашироко?

Пръстите му като железни куки деряха бедрата й.

— Не си въобразявай, че не съм те виждал как се кълчиш пред очите ми, малка курво. Предизвикваше ме и както виждаш, дойдох! И престани да хленчиш… Стига си разигравала комедии.

И тъй като тя продължаваше да се бори, той я удари по носа, по устата, по главата, тя вдигна ръка да се предпази и той се възползва, за да проникне в нея със силен тласък.

Помисли, че разпаря корема й с нож.

Оттогава престана да го нарича татко.

Как бе успяла да продължи да живее, да става сутрин, да ходи на училище, да си пише домашните, да говори с Виолет и Жюли, без дума да пророни, без да им се довери?

На сутринта майка й не я целуна, избягваше погледа й, въртеше се около масата, приготвяше закуската, сновеше из кухнята с каната с кафе в ръце, не я свърташе на едно място.

Отиде на училище. На всяка крачка усещаше прерязващата болка от ножа, забит в слабините й. Изкара часа по история, по английски, по природни науки и наука за земята. Записа в тетрадката какво им дадоха за домашно. Отговори на въпросите на преподавателя. Яде огретен от макарони в стола, изпи една оранжада. Недоумяваше как все още е жива.

Но умът й не можеше да забрави.

И все пак продължи напред. В това бе голямата загадка.

Искаше да накаже тялото си.

Опъваше до болка косата си, залепяше я на черепа с шноли, връзваше я с ластик. Изрязваше миглите си с ножичка за нокти. Хапеше устни до кръв и те се покриваха с корички. Гризеше си ноктите. Дъвчеше храната, но не я гълташе, а я изплюваше в ръка и я слагаше в джоба си. Искаше да няма гърди, дупе, да няма онази дупка между краката, да няма нищо, което да привлича ръцете на Рей. Искаше да стане невидима. Никой не пожелава някаква торба с кокали, нали?