Кристина Додд - Съблазън

— Те не са ни семейство — свирепо й се нахвърли Неса.

— Зная, мила. Но все пак ги имаме за познати хора, а така ясно си спомням онези дни, когато обядвахме тук с всичките ни сестри, включително с мъничкия Бъди, татко и мама. — Хестия се обърна към племенницата си. — Мъничкият Бъди е дядо ти, да не се чудиш.

— Това ми е ясно, лельо.

— Аз също си спомням — рече Калиста. — Седяхме на същата тази маса, мъничкият Бъди се кипреше на детското си столче. Прекрасни закуски бяха, как ли не се шегувахме…

— И за вашата девственост ли? — Неса повиши тон.

— Е, чак за това не. — Хестия се усмихваше. Калиста също се усмихна.

— Чак за това не, но почти. Можехме да споделяме с майка си всичко, затова, когато татко отидеше на работа, се подигравахме на ухажорите си и търсехме от нея съвети — о, беше невероятно. Много пъти имахме гости — роднини и приятели, — които оставаха у нас дни наред. Оплаквахме се, че ден след ден сме принудени да гледаме все едно и също, но преди войната и оня проклет ураган Ню Орлиънс беше велик град и ние страшно се гордеехме с него.

— Умът ми не го побира: бяхме толкова много, а се стопихме. — Хестия объркано поклати глава.

— Нашият род не е много плодовит — изкоментира Калиста.

— Мама и татко наплодиха цяла сюрия деца.

— Да, но татко вечно гонеше мама из кухнята.

— Мама случи на мъж!

Лелите се унесоха в спомени.

Ала според Неса имаше тема, по-унизителна от разговорите за сексуалните похождения на лелите й: подвизите на прабаба й и прадядо й в кухнята.

— Както и да е. Скъпи мои лели, много ви обичам, но не желая да обсъждам такива неща с вас.

— А би могла. Все пак ние не сме девици — отбеляза Калиста.

— Освен това аз бях женена — добави Хестия.

На Неса й идеше да запуши уши.

— Щом си била женена, приемам, че…

— Но младият ми любим не се върна от война. — В усмивката на Калиста прозираше болка.

Хестия нежно стисна дланта на сестра си. Неса също стисна ръката на леля си.

— Много тъжно.

— Отдавна беше — отговори Калиста — и много пъти съм се благодарила, че не чаках. След онова обаждане от неговите родители се старах да живея така, че да не съжалявам за нищо. Ти трябва да направиш същото, Неса!

— Поне веднъж Калиста да е права — обади се Хестия. — Вслушай се в думите й!

— Че за какво да съжалявам? Имам най-готините лели в цял свят! — Неса бързо стана от стола, за да си спести поученията, че една млада жена трябва да има нещо повече от лели и кариера в банката.

Защото може и да беше така, обаче Неса си имаше цел.

Сладките лели бяха ипотекирали къщата, за да платят скъпото й обучение. Те казваха, че си е струвало, защото Неса им донесла такава радост, че се чувствали задължени.

Но Неса не се хващаше на въдицата. Всеки божи ден лелите й ставаха в зори и чистеха, сменяха чаршафи, пазаруваха в бакалията и вършеха още куп дреболии, свързани с пансиона.

Затова тя щеше да им се издължи, да изпъди наемателите, а Калиста и Хестия никога повече нямаше да сменят завивки или да приготвят закуска.

— Отивам на работа и се надявам на заслужено повишение. — Неса целуна жените по съсухрените бузи. — А довечера празнуваме!

Великден тази година беше късно, така че Марди Гра също беше късно. Неса излезе навън. Беше такава влага, че почти можеше да я вкуси. А може би Ню Орлиънс беше този, който можеше да вкуси. Тя хвана трамвая до Френския квартал и слезе на спирката на Канала и Сейнт Чарлс стрийт.

Осем сутринта беше достатъчно рано, за да може да види единствено собствениците на магазинчета, които метяха останалите боклуци от снощното парти на булеварда, случайния турист, който се олюляваше на път към хотела си и Джорджия Ейбъл, най-добрата приятелка на Неса от основното училище и в момента полицайка в Нюорлиънското полицейско управление.

Семейството на Джорджия живееше в Ню Орлиънс толкова отдавна, колкото и това на Неса, първоначално като роби, а после като свободни чернокожи, и тя познаваше всеки сантиметър от града. Големите й меки кафяви очи, бавният, провлечен говор и закръглена фигура криеха характер на стоманена магнолия, който тя използваше така умело, както служебния си револвер.

Сега беше кацнала на гърба на един полицейски кон с нахлупена на главата шапка и мрачно оглеждаше улицата зад тъмните си очила, но при вида на Неса се усмихна и вдигна ръка.

Неса спря да потупа коня Голиат.

— Шествията започват днес.

— Сякаш че не го знам! — отвърна Джорджия.