Кристина Додд: Съблазън

Седемдесет и шести етаж Банка „Премиер Сентрал“ Филаделфия, щата Пенсилвания

Госпожа Берта Фрейтаг, най-импозантната и оправна асистентка, която Мак Макнот бе успял да си намери, отвори вратата на кабинета и застана така, че да опази неговото лично пространство от външни погледи.

— Господин Рийд е тук.

— Пуснете го. — Стиснал дистанционното, Макнот се изправи пред стената от видеоекрани, наредени като войници на парад. Те му осигуряваха жива връзка с японските банкери — мъже и жени като него, решили, че светът на финансите е техен, — работещи до един за него.

— Заповядайте, моля — госпожа Фрейтаг покани Рийд да влезе.

Частният детектив беше слаб като върлина, с безлична физиономия, провиснали сиви мустаци и плешиво теме. Малкото му останала коса започваше над ушите. Той се сливаше с обстановката, явно не си падаше много по компаниите и бе невероятно търпелив. Тези качества го правеха спец в областта и затова Мак се беше спрял на него.

Като се обърна към екраните, той даде бърза, отсечена команда на японски. Главите усърдно закимаха. Макнот се поклони в знак на поздрав. Щракна с дистанционното и си спести техните поздрави.

— Приятно ми е да ви видя. — Рийд му протегна ръка. Макнот я стисна и посочи един стол.

— Настанете се. Започвайте с доклада.

Рийд седна, където му бяха казали — на неудобния твърд стол, разположен пред бюрото от стомана и стъкло.

— Както поискахте, заминах за Ню Орлиънс, за да разследвам Мънистените бандити.

— Кого? — Мак се взря в Рийд. Изглеждаше някак по-различен. С тен. Отпочинал.

— Бандитите, които обират вашите банки. Там им викат така. — Детективът се ухили глуповато. — Мънистените бандити.

— И защо са ги кръстили така? — Рийд беше позагладил косъма. И не се тътреше както обикновено, а пристъпваше напето.

— Защото са облечени в претенциозни костюми, пишат учтиви бележки за откуп, не стрелят по никого и не вземат прекалено големи суми. Освен това крадат веднъж годишно, по време на Марди Гра. Хората не гледат на тях като на заплаха.

— Така… разбрах… и аз. — Макнот заобиколи бюрото и се отпусна в луксозното си кожено кресло. Вложи сарказъм в следващия си въпрос: — И защо ли четири банкови обира, извършени по време на карнавала от едни и същи лица, трябва да бъдат вземани на сериозно?

Усмивката на Рийд посърна, той се разприказва, забърбори:

— Както поискахте, съсредоточих разследването си върху госпожица Дал. Проследих я как отива на работа, как се среща с приятелки, разпитах някои от пансионерите в дома Дал.

— Моля? Домът Дал ли? — Мак почука с писалка по бюрото и с премрежени очи се втренчи в доскоро неуязвимия детектив.

— Така наричат дома й в Ню Орлиънс. Домът Дал. Защото семейство Дал живеят там поколения наред. — Рийд отново почна да се усмихва.

По лицето на Мак нямаше и помен от усмивка.

Детективът шумно преглътна.

Добре. Значи все пак му беше останала капка мозък, за да прецени, че срещата не протича както трябва.

— Все едно, госпожица Дал не участва в съмнителна дейност. Работи здраво, излиза за по някое кафе или питие. Обича джаз и е добра танцьорка.

Писалката се закова на едно място.

— Да не сте танцували с нея?

— Само защото службата го изискваше! Честна дума! В Ню Орлиънс е различно. Ако човек не танцува, започва да бие на очи, а моята цел беше да не изпъквам. — Рийд повдигна пръст като някаква глупава статуя. — Laisse le bon temps roulerl.

— Каква е тази глупост, по дяволите? — изнерви се Мак.

— Нека забавленията пребъдат! Не може да не сте чували пословицата.

— Не съм. — Мак продължи с въпросите по същество. — Кои са нейните приятели?

— Има едно ченге, Джорджия Ейбъл. Неса…

— Неса? — Мак присви очи.

— Всички й викат така. Неса. — Детективът неловко започна да приглажда панталоните си. — Както и да е, Неса се разбира чудесно с касиерките, но не е близка с никоя от тях, струва ми се, защото това не би било разумно.

— Кой друг?

— Всички я обичат. Всички я ценят. Тя има много приятели.

Бавно, с очевидно наложено търпение, Мак попита:

— Някои от тях представляват ли интерес като евентуални заговорници?

— Има една Пати в пансиона. Наемателка в дома Дал. — Рийд направи физиономия. — Боже, тази жена е странна.

— Вече решихме, че обирджиите са мъже, преоблечени в женски костюми.

— Тази Пати би могла и да е мъж — замисли се Рийд. — Идва от Ню Йорк и нямам представа какво търси в Ню Орлиънс, защото се щура като муха без глава. Работи на тавана, неизвестно какво. Целият свят й е крив. Никой не й идва на гости.