Поль-Лу Сулитцер - Хана

— Ще доведеш конниците — каза Яша на полски.

— Той ми е приятел — веднага се намеси Хана.

И изведнъж се уплаши, че ще трябва да избира. Повтори на ум думите, които Яша току-що бе изрекъл за смъртта на баща им, но смисълът им й убягваше. Още повече че в същото време отвън се чу тропот. Надигнаха се гласове. Смехове. Руска реч. Хана не разбираше много добре. Шумовете приближаваха. Явно се насочваха към сайванта. Ръката на Яша отскочи от бузата на сестра му към рамото й:

— Качвай се! Бързо! — Отново шепнеше. Посочи й стълбата и я накара да се покатери по нея. Горе тя видя изгнило миналогодишно сено.

— Най в дъното — заповяда Яша.

Тя се сви на няколко крачки от прозорчето, гледащо на изток, откъдето прониква слънцето. Сгъна колене и ги обгърна с ръце. Мисълта, че баща й е мъртъв, започна да прониква в съзнанието й. Почти не забеляза, че Тадеуш също се бе покачил нагоре и сега стоеше прав пред прозорчето, като с озадачен, но и леко развеселен вид поглеждаше ту навън, ту към двамата си другари. После усмивката му изведнъж изчезна. Яша го повика тихо, помоли го да се дръпне, за да не го видят. Черният и синият поглед се сблъскаха за миг, но най-накрая Тадеуш се подчини. Направи две крачки настрани и с ръце зад гърба се подпря на тънката стена с изражение на човек, когото събитията изобщо не засягат.

— Той ми е приятел… — сметна за уместно да повтори Хана, усетила напрежението между двете момчета.

— Мълчи — изсъска Яша.

Гласът му беше като полъх. Той самият се просна по корем, в мига, когато конниците стигнаха до вратата на сайванта. Огромните сенки на трима мъже на коне легнаха на пода, там долу. Не помръдваха. Мълчаха. После се дочу жуженето на спокоен разговор на руски, от който Хана разбра отделни думи, но не и общия смисъл. Но пък видя ефекта, който има над Яша, видя черните му очи да се облещват и той започна да диша учестено, но безшумно, с широко отворена уста. Най-сетне той завъртя глава и по устните му тя по-скоро прочете, отколкото чу думите:

— Ще подпалят сайванта. — Пропълзя до нея, хвана я за врата, придърпа я към себе си я целуна по челото:

— Не мърдай. Не се страхувай.

Изправи се с очи, впити в тези на Тадеуш. Слезе по стълбата, като не откъсваше поглед от младия поляк.

Докато съвсем изчезна.

Конниците бяха осем, трима се бяха доближили до прага на сайванта. Един от тях вече приготвяше факлата. Спря като видя малката дребна фигурка на Яша и се изсмя:

— Я виж кой идва. Плъховете напускат дупките! — Сетне попита:

— Сам ли си?

— Не знам езика ви — отговори Яша на идиш.

Конниците заговориха помежду си на руски. Всичките бяха в униформи, но сред тях нямаше офицер. Двама разпознаха Яша, когото са видели как се е опитвал да се отскубне, докато работниците от тъкачниците са убивали баща му (войниците не бяха участвали в погрома, те само бяха присъствали, без да взимат ничия страна). Колебаеха се. Повечето явно бяха пили, несъмнено вино, откраднато по време на плячкосването на щетъла. Най-после въпросът бе повторен на колеблив немски:

— Сам ли си?

— Да — отвърна Яша.

— Хип, хип, Юда! — изкрещя, смеейки се, един от войниците, като подхвана стария вик за започване на погроми.

— Сам съм — повтори Яша. И добави: — А сайвантът е на поляците. Не е еврейски.

— Не лъжи. Сигурно лъжеш.

Едно копие се наклони, върхът му допря гърдите там, където беше раната.

— Доближи се.

Той съвсем излезе от сайванта, пристъпи между огромните коне. Токът на един ботуш жестоко го ритна в лицето и го просна на земята. Той нарочно се претъркулна възможно най-далече, после се изправи и отново тръгна, като с всяка крачка все повече се отдалечаваше от сайванта. Премина през първата редица конници. Един от тях налетя с коня си върху него, той отново падна и пак се изправи. Залитна, раната на крака се бе отворила и силно кървеше. Навлезе във втората редица конници и я отмина, без някой да се опита още да го бие. Ако имаше момент, в който да е съвсем близо до успеха — да спаси собствения си живот, наистина, но най-вече да предотврати подпалването на сайванта, — то беше сега. Имаше време да направи още няколко крачи и съвсем инстинктивно да усети как конниците зад него се успокояват, безразлични. Усети, че са готови да дръпнат поводите и да го оставят.

Тогава отекна викът, че той не е евреин, не е, и Тадеуш изскочи като светкавица от сайванта. Той, Тадеуш, не е… В следващия миг Яша хукна да тича право напред, като се надяваше единствено да отведе конниците възможно най-далеч от сайванта. Беше разбрал, че разкриването на лъжата му е променило всичко. Много бързо го настигаха. Дървената дръжка на едно копие го шибна през кръста с жестока ярост. Цялата тежест на коня и конника бяха вложени в нанесения му удар. Не бяха искали да го убият, но той падна по очи с прострени напред ръце, без да се опита да предпази лицето си, извика от болка, но съвсем за кратко.