Поль-Лу Сулитцер - Хана

Нито единият, нито другият обърнаха внимание на двойния сигнал за тревога, който заеча в този момент: силен звън на черковна камбана, тревожен рев от овнешки рог, шофарът на синагогата.

Изминали бяха седемстотин-осемстотин метра. Тадеуш разказваше: на Коледа ще стане на единайсет години и от следващата пролет, несъмнено — обещали са му — ще остава във Варшава дори и през ваканциите, няма да идва вече при тези глупави селяни; ще прочете всички книги, ще стане най-малкото адвокат или изследовател, ако ли пък сам не започне да пише книги и в такъв случай непременно ще се прочуе в целия свят. Като казваше всичко това, особено последното изречение, избухна в смях, надсмивайки се на себе си. Хана не откликна. Щеше да го направи, ако не беше шокирана и не смяташе тази подигравка за светотатство. Тя го обичаше, щеше да го обича стократно повече, отколкото той някога сам щеше да се обича.

Засега тя не разбираше тези неща: Тадеуш й говореше, доверяваше й се, те заедно навлязоха сред полюшващите се жита, под утринното слънце, което вече зашеметяваше, и това бе достатъчно, за да изпита цялото щастие на света.

Вървяха под косите лъчи на слънцето, което все още не се бе вдигнало високо в небето. След като преодоляха земния насип те прекосиха една голяма, малко стръмна житна нива и след пътя, който пресякоха, се бяха озовали в едва забележима падина; пред тях се показваше хълмиста местност, която на изток скриваше целия хоризонт. Тадеуш продължаваше да говори за Варшава, хванати за ръка те изкачиха леката стръмнина и сега крачеха през ръжта. Непрестанният рев на овнешкия рог заглъхваше в далечината.

Горе съзряха конниците.

Бяха петдесетина, а може би и повече. Зад тях крачеше цяла дружина. Но тя не се смяташе: Хана и Тадеуш виждаха само конниците, захласнаха се. Червеникавооранжевото слънце увеличаваше до неузнаваемост и без това големите фигури, яхнали гигантски коне; конниците яздеха в лек тръс, силата им беше сякаш неукротима, от време на време тишината се нарушаваше от краткото изпръхтяване на някой кон. Развяваха черно-бели знамена, повечето с бял кръст. Копията им бяха украсени с кавалерийски флагове и хоругви, белите им униформи биха могли да бъдат — ако се вярва на Тадеуш, Лизи, но както винаги той сигурно е фантазирал — на Хусарите на Смъртта от Елисаветград. Прахта, която вдигаха по тъй сухата земя, обгръщаше пехотата и тя изглеждаше още по-незначителна. Приличаха на приказно видение, изникнало от небитието. Омаян, Тадеуш остана като закован, и само от стискането на ръката, която държеше нейната, Хана на свой ред изпита същото омайване.

Държеше бръмбара в свободната си ръка, в дясната.

Ордата може би ги виждаше — две детски глави, изникнали над гребена на избуялата ръж, но не го показа. Отмина, като в същото време смени посоката и сега вървеше на север. Обръщането на колоната и разсейването на прахта откриха каруци, две коли с напречни пейки и един кабриолет с нисък гюрук, всичките пълни с мъже, някои с рединготи и шапки, други по ризи и с каскети, но до един въоръжени с коси, вили или с обикновени сопи.

— Немци — каза Тадеуш.

Искаше да каже тъкачи, дошли може би от Люблин, където имаше тъкачници. Той клекна на земята и накара момиченцето да направи същото. Горещината нарастваше с всяка изминала минута. Една полска мишка подаде остра муцунка, после бързо се шмугна в сухата ръж. В небето, на изток, нещо ставаше. На хоризонта растеше огромен самотен облак, червенеещ в основата и сиво-черен колкото повече се извисяваше към слънцето.

— Гори — продума Тадеуш.

Той сигурно знаеше какво гори, кое село, тъй като огромното графско имение, управлявано от баща му, се простираше чак дотам. Но не каза нищо повече. Може би защото не се бе досетил за целта на дружината, която току-що бе съзрял (и която се отдалечаваше от тях по посока на брезовата горичка), защото не бе угадил погрома, който ей сега щеше да се разрази. А ако в този момент бе предусетил опасността, веднага я бе прогонил от мислите си. Тадеуш вече се бе научил да изключва от съзнанието си всяка неприятна грижа, независимо колко голяма е тя.

Тропотът на колоната бе заглъхнал. Отново настана тишина. Тадеуш хвана един скакалец, после още един. И веднага измисли игра, нещо като състезание по надскачане. Скакалецът Тадеуш спечели осем пъти, а скакалецът Хана — само два пъти, нищо че той великодушно й бе дал по-голямото насекомо. За първи път, откакто се познаваха, Хана се смееше с глас. Толкова беше смешно да се види самата тя, Хана, като скакалец, два пъти по-голям от този на Тадеуш. А че в състезанието той почти винаги я побеждаваше, й се струваше съвсем в реда на нещата: ако беше спечелила, това щеше да я съсипе. Когато първата игра свърши, той измисли други, като например да плетат треви, нещо, което правеше с невероятно старание, за разлика от нея — всъщност пречеше й бръмбарът, който тя упорито отказа да остави. През следващия час те се разхождаха напосоки из тази безкрайна равнина, описвайки огромен полукръг около сайванта (като че ли не бяха мислили да се доближават до него), край който в края на лятото първите жътвари бяха започнали да трупат снопи.