Кристин Хана: Славея

9 април 1995

Крайбрежието на Орегон

Ако съм научила нещо през дългия си живот, то е: в любовта откриваме какви искаме да бъдем; във войната разбираме какви сме наистина. Днес младите хора искат да знаят всичко за всички. Те мислят, че един проблем може да се разреши, като се говори за него. Аз съм от по-дискретното поколение, което не обича много да говори. Ние разбираме стойността на прошката, съблазънта на преоткриването.

Макар че напоследък се улавям да мисля за войната и моето минало, за хората, които съм изгубила.

Изгубила.

Звучи, сякаш съм заменила моите обични хора; може би съм ги оставила там, където не им е мястото, а после съм обърнала гръб, прекалено объркана, за да се върна назад в миналото.

Те не са изгубени. Нито са на по-добро място. Те си отидоха. Докато дните ми приближават своя край, осъзнавам, че мъката, също като съжалението, се запечатва в нашето ДНК и завинаги остава част от нас.

Състарих се през месеците след смъртта на съпруга ми и след моята диагноза. Кожата ми заприлича на сбръчкана восъчна хартия, която някой се е опитал да изглади, за да я използва отново. Очите често ми изневеряват — в тъмнината, когато проблясват автомобилни фарове, когато вали дъжд. Това е изнервящо, тази нестабилност на зрението ми. Може би затова се улавям, че обръщам взор назад. Миналото притежава яснотата, която вече не съзирам в настоящето.

Искам да вярвам, че когато си отида, ще намеря покой, че ще видя всички хора, които съм обичала и изгубила. И че най-после ще ми бъде простено.

Но това са само фантазии, нали?

Къщата ми, наречена „Върховете“ от богатия търговец на дървен материал, който я е построил преди повече от сто години, е обявена за продан, а аз се подготвям да се преместя, защото синът ми смята, че така е най-добре.

Той се старае да се грижи за мен, да ми показва обичта си в този най-тежък момент от живота ми и аз се примирявам с решенията му. Какво значение има къде ще умра? Защото точно за това става дума. Вече няма значение къде ще живея. И ето че опаковам в кашони живота си от това орегонско крайбрежие, където се установих преди близо петдесет години. Не са много нещата, които искам да взема със себе си. Но има една вещ.

Посягам към дръжката, за да спусна стълбата от тавана. Стъпалата се разгъват от тавана като протегната ръка на благовъзпитан кавалер.

Витата стълба се разклаща под краката ми, докато се изкачвам към тавана, където мирише на застояло и мухъл. Над главата ми виси само една крушка. Дръпвам връвта.

Прилича на трюма на стар параход. Стените са облицовани с дървена ламперия, посребрена от паяжините, висящи от вдлъбнатините между плоскостите. Таванът е толкова скосен, че мога да стоя права само в средата на помещението.

Виждам люлеещия се стол, на който седях, когато внуците ми бяха малки, после старата люлка и разнебитеното дървено конче върху ръждясали пружини, и стола, който дъщеря ми лакира, когато се разболя. Край стената са натрупани кашони с надписи „Коледа“, „Денят на благодарността“, „Великден“, „Хелоуин“, „Сервизи“, „Спортни принадлежности“. В тези кашони са нещата, които повече не използвам, но с които сърце не ми дава да се разделя. За мен, да призная, че вече не украсявам коледната елха, означава да се предам, а аз никога не съм умеела лесно да се отказвам. Това, което търся, е натикано в ъгъла: стар пътнически сандък, облепен с етикети.

С много усилия изтеглям тежкия сандък в средата на тавана, точно под висящата крушка. Коленича до него, но болката в коленете ми е толкова остра и пронизваща, че се плъзвам по хълбок и сядам на пода.

За пръв път от трийсет години повдигам капака на сандъка. Горното отделение е пълно с бебешки вещи. Миниатюрни обувчици, керамични фигури, детски рисунки с пастели, изобразяващи човечета и усмихнати слънца, ученически бележници, снимки от представления.

Изваждам дървената плоскост и я оставям настрани.

Вещите в дъното на сандъка са натрупани в безпорядъчна купчина: няколко дневника с изтъркани кожени подвързии; сноп стари пощенски картички, привързани със синя сатенена панделка; голям кашон, заврян в единия ъгъл; няколко тънки томчета с поезия от Жулиен Росиньол; и кутия за обувки, пълна със стотици черно-бели фотографии.