Кристин Хана: Славея

Тя се спря в салона и се взря през остъклените врати, водещи към задния двор, където Антоан люлееше Софи на люлката, която бе сковал за нея.

Виан окачи внимателно шапката си върху закачалката до вратата, извади престилката и я завърза на кръста. Докато Софи и Антоан играеха навън, тя се зае да приготви вечерята. Уви парче розово свинско филе в дебел резен бекон, завърза го и го запържи до кафеникаво в горещо олио. После, докато свинското се печеше в печката, приготви останалите блюда. В осем часа — точно навреме — извика съпруга си и дъщеря си за вечеря и не можа да сдържи усмивката си при тропота на стъпки, откъслечния разговор и скърцането на краката на столовете, докато те се настаняваха край масата.

Софи седна начело на трапезата, надянала венеца от маргарити, който Антоан ѝ бе изплел край реката.

Виан остави подноса на масата. Апетитно ухание изпълни стаята — на печено свинско, хрупкав бекон и ябълки, карамелизирани в гъст винен сос, сгушени сред картофите с кафява коричка. Редом имаше купа с пресен грах, задушен в масло, подправен с естрагон, току-що набран от градината. И панер с франзелите, които Виан бе омесила и изпекла вчера сутринта.

Както винаги, Софи бъбреше неуморно по време на вечерята. В това отношение приличаше на своята танте [7] Леля (фр.). — Б. пр. Изабел — момиче, което не можеше да си сдържа езика.

Най-после стигнаха до десерта — ile flottante, острови от изпечени целувки, плуващи в гъст crème anglaise [8] Английски крем (фр.). — Б. пр. — и на масата се възцари доволна тишина.

— Е — подхвана най-после Виан, като остави настрани полупразната си десертна чиния, — време е да се измият чиниите.

— Ах, маман — простена Софи.

— Никакво хленчене — отсече Антоан. — Вече си голяма.

Виан и Софи отидоха в кухнята, както правеха всяка вечер, заеха местата си — Виан при дълбоката медна мивка, а Софи край каменния плот — и започнаха да мият и подсушават чиниите. Виан усети сладкия, остър аромат на цигарата, която Антоан изпушваше след вечеря, да се носи из къщата.

— Днес папа не се засмя на нито една от историите ми — отбеляза Софи, докато майка ѝ подреждаше чиниите върху грубата дървена стойка, висяща от стената. — Нещо не е наред с него.

— Не се е засмял? Е, това определено е повод за тревога.

— Той се тревожи за войната.

Войната. Отново.

Виан изкъшка дъщеря си от кухнята. Горе, в стаята на Софи, тя приседна върху двойното легло, заслушана в бърборенето ѝ, докато момичето обличаше пижамата си, после си изми зъбите и си легна.

Виан се наведе и я целуна за лека нощ.

— Страх ме е — промълви Софи. — Ще има ли война?

— Не се страхувай — успокои я майка ѝ. — Папа ще ни пази.

Но докато го изричаше, тя си спомни едно друго време, когато нейната маман ѝ бе казала същото: не се страхувай.

Тогава нейният баща бе заминал на фронта.

Софи не изглеждаше убедена.

— Но…

— Няма „но“. Няма за какво да се тревожиш. А сега заспивай.

Целуна отново дъщеря си, като задържа малко по-дълго устните си върху бузата на малкото момиче.

Виан слезе по стълбите и се отправи към задния двор. Навън нощта бе душна; въздухът ухаеше на жасмин. Тя откри Антоан да седи на един от металните столове върху тревата, краката му бяха протегнати, а тялото му бе изкривено неудобно на една страна.

Тя пристъпи до него и отпусна ръка върху рамото му. Той издиша дима и отново смукна дълбоко от цигарата. После вдигна глава към нея. На лунната светлина лицето му изглеждаше бледо и помръкнало. Почти непознато. Съпругът ѝ бръкна в джоба на жилетката и извади лист хартия.

— Мобилизиран съм, Виан. Както почти всички мъже между осемнайсет и трийсет и пет години.

— Мобилизиран? Но… ние не сме във война. Аз не…

— Трябва да се явя за военния сбор във вторник.

— Но… но… ти си пощаджия.

Той задържа погледа ѝ и тя внезапно почувства, че не ѝ достига въздух.

— Както изглежда, вече съм войник.

Виан познаваше донякъде войната. Може би не бойните схватки, дрънченето на оръжията и кръвта, но последиците. Макар че беше родена в мирно време, най-ранните ѝ спомени бяха от войната. Тя си спомняше разплаканата маман, която се сбогуваше с папа. Спомняше си глада и студа. Ала най-вече си спомняше колко различен беше баща ѝ, когато се завърна у дома, как накуцваше, въздишаше и мълчеше. Тогава започна да пие, затвори се в себе си и пренебрегваше семейството си. След това тя си спомняше затръшнатите врати, ожесточените спорове, преминаващи в неловки мълчания и отделните стаи, в които спяха родителите ѝ.