Кристин Хана - Славея

Бащата, който замина на война, не беше същият, който се върна. Тя се опита да го накара да я обича; по-важното, опита се и тя да го обича, ала в крайна сметка едното се оказа също толкова невъзможно, колкото и другото. През годините, след като той я изпрати в Кариво, Виан си изгради свой живот. Тя изпращаше на баща си картички за Коледа и рождените му дни, но никога не получи нито една в отговор и двамата рядко разговаряха. И какво имаше да си кажат? За разлика от Изабел, която изглеждаше неспособна да забрави, Виан разбираше — и приемаше — че когато маман умря, семейството ѝ завинаги се бе разпаднало. Той беше мъж, който просто не желаеше да бъде баща на децата си.

— Знам, че войната те плаши — рече Антоан.

— Линията „Мажино“ ще издържи — заяви тя, опитвайки се да прозвучи убедено. — До Коледа ще си у дома.

Линията „Мажино“ представляваше стотици километри каменна стена, с много препятствия и оръдия, изградена след Първата световна война по цялата граница с Германия, за да защитава Франция. Германците не можеха да я пробият.

Антоан я привлече в прегръдките си. Във въздуха се разнасяше упойващото ухание на жасмин и тя внезапно осъзна, с неотменна сигурност, че от сега нататък, винаги когато усетеше аромата на жасмин, щеше да си спомня това сбогуване.

— Обичам те, Антоан Мориак, и очаквам да се завърнеш у дома при мен.

По-късно не си спомняше как влязоха в къщата, изкачиха се по стълбите, легнаха на леглото и се съблякоха. Спомняше си единствено, че беше гола в обятията му, лежеше под него, а той я любеше както никога досега — със страстни, изгарящи целувки и ръце, които сякаш искаха да я разкъсат, въпреки че я държаха здраво.

— Ти си по-силна, отколкото мислиш, Ви — промълви той след това, когато лежаха притихнали, сгушени в отмаляла прегръдка.

— Не съм — прошепна тя прекалено тихо, за да може той да я чуе.

На следващата сутрин Виан искаше да задържи Антоан в леглото през целия ден, дори да го убеди да съберат малко багаж и да избягат като крадци в нощта.

Но къде щяха да отидат? Войната бе надвиснала над цяла Европа.

Когато приключи с приготвянето на закуската и миенето на чиниите, пронизваща болка пулсираше в слепоочията ѝ.

— Изглеждаш тъжна, маман — рече Софи.

— Как мога да бъда тъжна през този прекрасен летен ден, когато ще отидем на гости на най-добрите ни приятели? — Виан се усмихна прекалено лъчезарно.

Чак когато излезе през предната врата и застана под едно от ябълковите дървета в предния двор, тя осъзна, че е боса.

— Маман — подкани я нетърпеливо Софи.

— Идвам — извика тя и последва Софи през предния двор, минавайки покрай стария гълъбарник (сега барака за градинарски инструменти) и празния хамбар. Софи отвори задната портичка и изтича през добре поддържания двор на съседите към малка каменна къща със сини капаци на прозорците.

Софи почука веднъж, не получи отговор и влезе вътре.

— Софи — извика остро Виан, но дъщеря ѝ не обърна внимание на предупредителното смъмряне.

Добрите маниери не бяха задължителни в дома на най-добрите приятели, а Рашел дьо Шамплен от петнайсет години беше най-добрата приятелка на Виан. Двете се запознаха месец, след като папа най-позорно изостави децата в „Льо Жарден“.

Тогава момичетата представляваха любопитна двойка: Виан, слаба, бледа и нервна, и Рашел, висока като момче, с вежди, които растяха по-бързо от току-що изречена лъжа, и глас, бумтящ като корабна сирена в мъгливо време. Преди да се срещнат, и двете бяха пришълки. Станаха неразделни в училище и останаха приятелки през всичките години оттогава. Отидоха заедно в университета и двете станаха учителки. Дори бяха бременни по едно и също време. А сега преподаваха рамо до рамо в местното училище.

Рашел се появи на прага с новородения си син Ариел на ръце.

Двете жени се спогледаха. Този поглед съдържаше всичко, което изпитваха и от което се страхуваха.

Виан последва приятелката си в малката, светла, спретнато подредена стая. Ваза с диви цветя украсяваше грубата дървена маса, от двете страни на която имаше разнородни столове. В ъгъла на трапезарията се виждаше войнишка кожена раница, а отгоре ѝ бе оставена любимата кафява филцова шапка на Марк, съпруга на Рашел. Рашел влезе в кухнята, за да донесе малък глинен поднос с canelés [9] Малки френски карамелизирани лакомства, отвън тъмни, добре препечени и хрупкави, а отвътре меки и нежни. — Б. пр. После жените излязоха отвън.