Кристин Хана: Славея

Антоан плъзна ръка около кръста ѝ и я притегли към себе си.

— Обичам те, Ви.

— Аз също те обичам.

Това беше най-безспорната истина в нейния свят. Тя обичаше всичко в този мъж, усмивката му, начина, по който мърмореше насън, смеха му, след като кихне, и оперните арии, които пееше под душа.

Беше се влюбила в него преди петнайсет години, в двора на училището, преди дори да знае какво е любов. За нея той беше първият във всичко — първата целувка, първата любов, първият любовник. Преди да го срещне, тя беше мършаво, непохватно и притеснително момиче, заекващо, когато се изплаши, което ставаше доста често.

Едно момиче без майка.

Сега трябва да бъдеш зряла , бе казал баща ѝ, когато за пръв път пристъпиха прага на тази къща. Тя беше на четиринайсет години, с подути от плач очи, смазана от непоносима мъка. Само в един миг къщата от лятна семейна вила се бе превърнала в затвор. Маман беше мъртва по-малко от две седмици, когато папа се отказа да бъде баща. Откакто пристигнаха тук, той нито веднъж не улови ръката ѝ, не сложи своята върху рамото ѝ, нито ѝ предложи кърпичка, за да попие сълзите ѝ.

Н-но аз съм само едно момиче, промълви тя.

Вече не си.

Виан погледна малката си сестра, Изабел, която, на четири години, още смучеше палеца си и не разбираше какво става. Изабел не спираше да пита кога маман ще се прибере у дома.

Когато вратата се отвори, на прага се появи висока слаба жена, с гърбав нос като канелка и малки, тъмни очи като стафиди.

Това ли са момичетата?, попита жената.

Папа кимна.

Те няма да са проблем.

Всичко се случи толкова бързо. Виан дори не разбра. Папа захвърли дъщерите си като мръсно бельо, оставяйки ги с някаква непозната. Разликата в годините на момичетата бе толкова голяма, че сякаш бяха от различни семейства. Виан искаше да утеши Изабел — наистина го искаше — но болката ѝ бе толкова непоносима, че бе невъзможно да мисли за някой друг, особено за едно своеволно, капризно и шумно дете като Изабел. Виан все още си спомняше онези първи дни тук: как Изабел пищеше, а мадам я шляпаше по дупето. Виан умоляваше сестра си, повтаряйки отново и отново: Mon Dieu [2] Боже мой (фр.). — Б. пр. , Изабел, престани да пищиш. Просто изпълнявай нарежданията ù, но дори и на четири, Изабел никого не слушаше.

Виан бе съсипана от всичко това — скръбта по мъртвата ѝ майка, болката от изоставянето от баща ѝ, внезапната промяна в живота им и досадните хленчения на Изабел, жадна за вниманието ѝ.

Антоан бе този, който спаси Виан. През онова първо лято след смъртта на маман двамата бяха станали неразделни. Той беше нейното бягство. На шестнайсет тя беше бременна; на седемнайсет вече беше омъжена и господарка на „Льо Жарден“. Два месеца по-късно пометна и за известно време не беше на себе си. Няма друг начин да се опише това. Тя се обви в скръбта си като в пашкул, неспособна да се грижи за никого и нищо — и със сигурност не и за една нуждаеща се четиригодишна сестра.

Но това бе минало. Не беше от спомените, които искаше да съживи в красив ден като днешния.

Облегна се на съпруга си, когато дъщеря им изтича към тях и обяви:

— Готова съм. Да вървим.

— Е — ухили се Антоан, — принцесата е готова и трябва да потегляме.

Виан се усмихна и се върна в къщата, за да вземе шапката си от закачалката до вратата. С ягодово руса коса, с порцеланова кожа и морскосини очи, тя винаги се пазеше от слънцето. Докато нагласи сламената шапка с широка периферия и вземе дантелените ръкавици и кошницата за пикник, Софи и Антоан вече бяха излезли през портата.

Виан ги настигна по прашния път пред дома им. Беше толкова тесен, че можеше да мине само един автомобил. Отвъд него се ширеха акри тучни ливади като зелен килим, нашарен тук-там с червени макове и сини метличини. Горите приличаха на по-тъмни кръпки на общия фон. В това ъгълче от долината на Лоара върху полетата растеше трева, а не лозя. Въпреки че беше само на два часа път от Париж с влак, тук все едно беше съвсем различен свят. Малцина туристи го посещаваха, дори през лятото.

От време на време някой автомобил минаваше с грохот покрай тях или велосипедист, или волска каруца, но през повечето време бяха сами на пътя. Живееха на около километър и половина от Кариво, градче с по-малко от хиляда жители, известно най-вече като спирка на поклонниците, поели по поречието на Лоара, по стъпките на света Жана д’Арк. В града нямаше промишленост и трудно се намираше работа — освен на летището, гордостта на Кариво. Единственото в периметър от много километри.