Кристин Хана: Славея

В градчето тесните калдъръмени улички се виеха покрай древните варовикови сгради, някак си тромаво наклонени една към друга. От каменните стени се ронеше хоросан, бръшлянът скриваше следите от разрухата, невидима, но осезаема. Селото сякаш се състоеше от отделни части, стотици години скърпвани небрежно и хаотично — криви улички, неравни стъпала, задънени алеи. Ярки цветове освежаваха каменните сгради — червени навеси, опънати върху черни метални рамки, балкони от ковано желязо, украсени с кичести мушката в глинени сандъчета. Навсякъде различни изкушения мамеха окото: витрина с разноцветни макарони [3] Френски сладкиши, подобни на двойни кръгли бисквити, от разбити белтъци, с различен пълнеж и покритие. — Б. пр. , грубо изплетени кошнички от върбови клонки, пълни със сирене, шунка и saucisson [4] Вид наденица от свинско месо, сланина и подправки. — Б. пр. , щайги със зрели домати, патладжани и краставици. В този слънчев ден кафенетата бяха пълни с посетители. Край металните масички бяха насядали мъже, пиеха кафе, пушеха свити на ръка кафяви цигари и шумно спореха.

Един типичен ден за Кариво. Мосю Ла Шоа метеше улицата пред своя saladerie [5] Салатен бар. — Б. пр. , мадам Клоне миеше прозореца на шапкарския си магазин, а група младежи се шляеха рамо до рамо из града, подритваха боклуците по пътя и си подаваха цигара един на друг.

В края на града те свиха към реката. Виан остави кошницата за пикник и постла одеялото върху тревиста поляна край брега, в сянката на клонестия кестен. Извади от кошницата хрупкава франзела, парче мазно сирене, две ябълки, няколко тънки резена байонска шунка и бутилка „Боленже“ реколта 1936. Наля на съпруга си чаша от шампанското и седна до него, докато Софи хукна към брега на реката.

Слънчевият ден премина в омарата на лениво задоволство. Те разговаряха, смяха се и споделяха вкусната храна. Чак когато денят вече клонеше към своя край, а Софи бе с въдицата край реката, Антоан, който свиваше на дъщеря им венец от маргаритки, каза:

— Хитлер много скоро ще ни въвлече в неговата война.

Война.

Напоследък всички говореха само за това и Виан не искаше да слуша повече приказки за войната. Особено в такъв прекрасен слънчев ден.

Тя засенчи очите си с ръка и се взря в дъщеря си. Отвъд реката се ширеше грижливо обработената зелена долина на Лоара. Нямаше огради, нито граници, само безкрайни километри тучни вълнисти хълмове и поля, осеяни с дървета, а тук-там се мяркаше каменна къща или хамбар. Във въздуха се носеха малки бели цветчета като памучни снежинки.

Виан се изправи на крака и плесна с ръце.

— Ела, Софи. Време е да се прибираме у дома.

— Не можеш да пренебрегнеш това, Виан.

— Защо трябва да се тревожа? Защо? Ти си тук, за да ни закриляш.

Усмихната (може би прекалено широко), тя прибра в кошницата остатъците от трапезата, сгъна одеялото и поведе семейството си обратно по прашния път.

След по-малко от половин час тримата стигнаха до здравата дървена порта на „Льо Жарден“, каменната провинциална къща, собственост на семейството от триста години. Посивялата от годините двуетажна постройка имаше сиви капаци на прозорците, гледащи към овощната градина. Бръшлянът се виеше около двата комина и скриваше тухлите отдолу. От първоначалния парцел бяха останали само двайсет и осем декара, останалите осемстотин са били продадени в продължение на две столетия, през които богатството на семейството бавно се бе стопявало. Тези двайсет и осем декара бяха предостатъчни за Виан. Не смяташе, че им трябват повече.

Виан затвори вратата зад тях. В кухнята медните и чугунените тенджери и тигани висяха от желязната стойка над печката. Изсушени клонки лавандула, розмарин и мащерка бяха окачени под откритите греди на тавана. Медната мивка, зеленясала от годините, беше достатъчно голяма, за да се изкъпе малко куче в нея.

Гипсовата мазилка върху стените се бе олющила тук-там и отдолу се виждаше някогашният слой боя. Всекидневната представляваше разнородна смесица от мебели и тъкани — канапе с извезана дамаска, обюсонови килими, старинен китайски порцелан, кретон и туал [6] Френска дамаска на цветя, тип индийско платно. — Б. пр. . Някои от картините върху стените бяха прекрасни — може би ценни — а други аматьорски. Тази безразборна смесица от стилове носеше отпечатъка на пропиляно богатство и старомоден вкус, всичко изглеждаше малко износено, но удобно.