Поль-Лу Сулитцер - Хана

После започна тайно да прави своите собствени самотни разходки. Къщата на Реб Натан и Шифра беше последната в южния край на щетъла; зад нея имаше зеленчукова градина и три реда ябълкови дървета. От тях тръгваше пътечка, заобикаляше брезовата горичка, вървеше покрай брега на едно поточе (в очите на Хана то беше цяла река), после се разширяваше, извиваше и тръгваше към полското село, въпреки че никой не ходеше до там. Вляво от пътя се простираха нивите и полята — цял океан. Отначало Хана ходеше само до брезите, там, където от двете страни на пътечката растяха габъри и храсти, и се шмугваше под този свод. Но дойде ден, в който тя ги подмина и продължи нататък. При всяко излизане отиваше все по-далеч и по-далеч, докато зад нея изчезнеха всички шумове на щетъла и тя се гмурнеше в пълната тишина, в самотата, в уханията и златистата светлина. Никога нямаше да се разбере дали се наслаждава на природата и на целия този безмълвен растителен свят — пейзажите почти винаги щяха да я оставят като че ли безразлична — и въпреки това сякаш по някаква вродена орис тя лесно се сливаше с природата, попиваше я цялата; през целия й живот между нея, билките и цветята щеше да съществува чудно и тайнствено разбирателство.

На едно място пътечката свиваше, изкатерваше се по един двуметров хълм, опитваше се да си проправи път през същинска гора от тръни, чиито върхове стърчаха над главата на Хана. Това беше последната граница, след която, въпреки горичките от върби, хоризонтът се разширяваше дотолкова, че се виждаше дори полското село, с дървеното си, подобно на луковица кубе. Тя прекрачи тази граница в деня, когато отчаяна научи, че празненствата по Пасха не са специално за нея, когато мъката и срамът й я накараха да потърси още по-голямо усамотение.

Това се случи в началото на знойното и кърваво лято на 1882 г. Така срещна Тадеуш.

Застана неподвижна. С медена курабийка с бадеми във всяка ръка. Досами края на гъсталака от храсти, в който току-що се бе шмугнала. И всичко се повтори отново, точно както първия път — Тадеуш беше на петнайсет метра от нея.

Първия път той се беше надвесил пак така, нагазил до глезени във водата, почти гол, а ярката светлина искреше в бледозлатистите му коси и ослепително белия му гръб, очертавайки чистата линия на раменете и тила му, целия в къдрици. Тогава се беше изправил, погледнал беше произведението си — нещо като дига от камъни, преграждаща потока, — потта се стичаше по бузите му като сълзи; сетне се съблече чисто гол, седна във водата, отметна божествено красивото си лице назад и го поднесе към слънцето. Хана никога не беше виждала голо момче. Братята й бяха много големи. Но във вълнението, което я обзе, имаше и нещо съвсем друго: тя си помисли, че това е дибук, едно от онези същества, които всъщност никой не й беше описал точно; дъхът й секна; трябваше да избяга, но остана клекнала, с разтворени крака, като малките момичета, на които още не са обяснили, че трябва да държат коленете си събрани. Прекара най-малко час в листатото си скривалище, разтворила широко светлите си очи, поемайки прашен и парещ въздух, невидима зад завесата от тръни. Видя го да се облича и напусна скривалището си много след като си беше тръгнал. Естествено онзи път не посмя да отиде до мястото, където той беше стоял. Направи го по-късно. Защото сцената се повтори многократно в продължение на може би две или три седмици.

Междувременно Хана разпита за дибуките, но не каза на никого за срещата. Яша беше категоричен, че дибукът може да бъде едър или дребен, дебел или тънък, черен или бял, стар или млад, мъж или жена или двете наведнъж (ето това много обърка Хана), може да се появява и денем, и нощем, сам или с други демони като него. За момента обаче тези така точни сведения никак не помогнаха на Хана. За щастие Яша, с целия авторитет на талмудическата си ерудиция и зараждащата се мъжественост — нима в щетъла не говореха, че е най-добрият ученик в йешибота 12и нима брадата му не беше вече набола, — най-сетне беше казал нещо по-конкретно: сред неоспоримите белези за сигурно разпознаване на дибуките имаше два, които всеки дибук непременно притежава — краката му са ципести като на патица и като ходи не оставя никакви следи, дори и по меката пръст. От този момент всичко стана ясно. Момчето имаше възхитителни крака, а в калта на поточето стъпките му винаги се отбелязваха.

На следващия ден Хана се постара да отиде първа при поточето и постави на съвсем видно място, на най-големия камък от строящата се дига, една от курабийките с мед и бадеми, които беше получила за закуска. Скрила се веднага след това в убежището си от тръни, тя с възторг видя как непознатият прие нейния дар (без видимо да се удиви и тя се възхити от тази непосредственост). Продължи даренията си, докато ги превърна в ритуал. Беше им нужен почти месец, за да се съберат. Първата крачка направи той. Че е момиче и е с три или четири години по-малка от него, изглежда, не му се струваше пречка за отношенията им. Той беше очарователен, с дълги мигли и наситено сини очи, а когато спокойно приемаше възхищението на Хана, приличаше на принц. При първата им среща снизходително се беше съгласил да й обясни защо строи дига: трябвало с нещо да се занимава през ваканцията, преди да се върне във Варшава. И понеже никое от децата в полското село не знаело да чете… „Аз знам“, изведнъж бе рекла Хана, цяла пламнала от дързостта си. За доказателство беше написала с показалец една-две думи в черната тиня. На идиш, който, о чудо, той малко знаеше, но не така добре, както тя полски. Синият поглед се бе навел към нея и сякаш я бе открил с почуда и интерес. Приятелството им (но Хана само се бе осмелила да си помисли думата) започна оттам…

Читать дальше