Поль-Лу Сулитцер - Хана

Той обърна глава и каза:

— Ела де, какво чакаш?

Тя му подаде двете курабии и той благоволи да ги приеме. Ядеше прав, с деликатно изражение и замечтан поглед, мълчеше и, разбира се, тя също мълчеше, разтреперана от щастие, каквото никога не бе изпитвала, дори когато с настъпването на нощта, седнала на прага, слушаше разказите на баща си Реб Натан. Тадеуш беше друго нещо: „Той ми е приятел, само мой… аз си го намерих“. За първи път в живота си тя наистина откриваше природата около себе си, малката, тъй свежа полянка с върби и оскруши, из която летяха пеперуди. Часът наближаваше едва седем сутринта, месец Елул 13беше, горещината се засилваше, въздухът беше неподвижен. По пътечката, която извървя за кой ли път, Хана бе забелязала необичайното отсъствие на катеричките и полските мишки, които обикновено срещаше. Не се чуди дълго, нетърпелива да отиде на срещата. Лесно се бе измъкнала от къщи: Реб Натан беше отвел синовете си на някакво важно мъжко събиране, самата Шифра също я нямаше, бе отишла с всичките си мехлеми при едно болно дете, като се оплакваше, че няма живовляк, който спираше дизентерията и храченето на кръв.

Достатъчно щеше да е Хана да донесе живовляк, за да оправдае отсъствието си.

Тадеуш дояде втората курабия като нито за миг, както и предишните пъти, не помисли да я подели — нещо, за което Хана не би и посмяла да претендира. Беше толкова невероятно, че той приемаше да изяде закуската й… Със свойствената си деликатност Тадеуш изтърси трохите от себе си, а после легна по лице и, подпрян с две ръце, пи направо от поточето. Едва тогава сякаш си спомни за нея: „Жадна ли си?“. Тя кимна стеснително. Той я дръпна към себе си и й показа какво да направи. Напразно. Тя не успяваше да достигне поточето с устни, страхуваше се да не намокри роклята си. Тогава се случи първото съвършено прекрасно нещо: като гребна малко вода в сбраните си шепи, той й даде да пие. Ръцете му бяха много бели и много нежни.

— Още?

Тя поклати глава почервеняла (докоснала бе с език кожата на Тадеуш). Той се засмя, изгледа я, пак се засмя. До този ден, когато се срещаха за десети или дванайсети път, той изобщо не я бе попитал нищо за самата нея. Знаеше само името й. В замяна на това бе разказвал много за себе си: беше единствен син на изполичар от графското имение, идваше тук само през ваканциите, през останалото време живееше във Варшава. Името Варшава непрестанно му беше на устата. В най-добрия случай това бе монолог. Дали всъщност той говореше на нея? Спря да се смее, загледан в огромните сиви очи, несъмнено развълнуван от обожанието, което можеше да прочете там. Тогава се случи второто съвършено прекрасно нещо: той пъхна ръка в джоба си, после я извади стисната в юмрук:

— Дръж.

Китката се извъртя, шепата се отвори. Истинска паника обхвана Хана.

— На, вземи — каза той. — Подарявам ти го. Това е бръмбар.

С лека усмивка, сякаш се присмиваше сам на себе си, уточни, че го е издялкал сам. Дървото, от което бе направена фигурката, беше тъмно, почти черно; нещото имаше две червени очи, които в ранната утринна светлина горяха като въглени. Изобщо не приличаше на бръмбар, но какво от това? Тя успя да промълви:

— За мен ли е?

Разтрепери се и дори скри ръце зад гърба си, панически отказваше да приеме такъв невероятен подарък. Наложи се той да я принуди — смеейки се, я накара да си подаде ръцете и да разтвори пръсти. Тя ококори очи, готова да се разплаче, а той се смееше с глас. Отдръпна се, изпъчи гърди, разпери ръце напълно доволен от себе си (внезапната му, съвсем импровизирана щедрост го омайваше и го караше да се чувства всемогъщ) и от живота изобщо. Изпитваше остра нужда от движение и простор. Огледа се: едно възвишенийце, не повече от метър високо, се издигаше край потока като очертаваше територията му. Зад него бяха нивите. Житата приличаха на плискащо се море, сред което далече в ляво имаше само един сайвант, приличен на остров или кораб. Прииска му се да прокара свой път през него. И веднага изкачи насипа. В момента, когато се готвеше да слиза, изведнъж той се сети за нея:

— Идваш ли?

Долу в ниското, в средата на поляната, тя наистина изглеждаше миниатюрна с триъгълното си личице, обрамчено от тежките медночервени плитки и с огромните очи, в ужасната си рокля от черно сукно, стиснала в ръце дялканото съкровище. Той й се усмихна подкупващо:

— Нали съм ти приятел?

След това направи нещо повече: когато тя се изкачваше при него, той я хвана за ръка. Заедно слязоха от възвишението, заедно навлязоха в житата.