Джейми Райди - Любовта е опиат

Първо се появи долната част на алуминиевите крака. После се показа и останалата част от проходилката, но на собственика й му отне малко повече време да влезе в полезрението ни. Трябваше да призная, че не е лесно да използваш проходилка и в същото време да влачиш след себе си бутилката с кислород. Беше най-малко на седемдесет, но заради тръбичките, излизащи от ноздрите му, изглеждаше още по-възрастен. Това „момче“ взема Виагра?

Доколкото си спомням, урологът ни уверяваше, че точно този пациент е солиден кандидат за лекарството.

— Знам, че изглежда така, сякаш след десет минути ще е клиент на погребалното бюро — каза докторът, леко преувеличавайки ефекта от появата на пациента — но той наистина е в добра форма. Няма проблеми със сърцето и не се нуждае от кислорода, а проблемите му са повече психологически, отколкото реални.

Човекът се „разходи“ из чакалнята докато останалите пациенти смаяно го зяпаха. Мислите им бяха съвсем ясни — има надежда за всеки от нас.

Обърнах се към персонала за обяснение как толкова възрастен мъж би могъл все още да прави секс, как въобще все още би могъл да желае секс.

— На всеки му се иска! — отвърна сестрата, като вдигна рамене.

Малкото синьо хапче щеше да му помогне да го получи.

Стоях в препълнената приемна на уролога със зяпнала уста, отворена сякаш за молитва, макар и при необичайни обстоятелства, а молитвата ми беше:

— Господи, позволи ми и след седемдесетата си годишнина все още да правя секс!

Докато вървях към паркинга, ми стана смешно на какво шантаво място ме доведе животът, затова се запитах:

— Как, по дяволите, се озовах тук?

— Ти, какво, да не си идиот?

Такава бе реакцията на баща ми относно моето решение да напусна армията по-рано. Благодарение на военните съкращения през 1994, бях един от стотината армейски лейтенанти, на които бе позволено да се оттеглят, преди да са изпълнили задължението си за четири години активна служба. Очаквах татко да е изненадан или дори леко разстроен от решението ми, но не предполагах, че ще постави под въпрос интелигентността ми. Помислих си, че е малко прекалено. Чак пък идиот?

След обучението в Нотр Дам със стипендия от РОТК 3 3 ROTC (Reserve Officers’ Training Corps) — Корпус за обучение на запасни офицери. — Б.ред. , бях изкарал по-голямата част от трите си години активна служба в Камп Зама, Япония, мразейки всяка секунда, прекарана в униформа. От мига, в който мама забоде на раменете ми лейтенантските нашивки, не мечтаех за нищо друго, освен да ги откъсна. Нахвърлих се върху тази възможност веднага, щом се появи, а татко се нахвърли върху мен.

— Не, татко, не съм идиот, просто…

— За Бога, Джейми, знам, че не си. Но решението ти е важно и не бива да го вземаш неподготвен. Мислил ли си за това?

Той май наистина ме смяташе за идиот.

— Стига, татко, разбира се, че съм мислил и то много. Зная от какво се отказвам и… — в този разговор щях да завърша малко от изреченията си.

— Знаеш! Какво знаеш? Ти си само на двайсет и пет, нищо не знаеш , ясно ли е? Нямаш представа от какво се отказваш. Джейми, ти си офицер от армията и въобще не си оценил този факт. След шест месеца ще станеш капитан. Докато се усетиш, на 42 ще имаш пенсия и всеки ден ще играеш голф.

Тряс! Звукът от затварянето на барчето нямаше как да бъде сбъркан, нито пък последвалото го потракване на леда в чашата с коктейл.

— Татко, това ще е след седемнайсет години. Не искам да стоя в армията още седемнайсет дни, какво остава за седемнайсет години — казах аз, докато подскачах към стайния си баскетболен кош на стената и демонстрирах пълната липса на зрелост, за която преди малко баща ми бе споменал.

— По дяволите, защо не?! Та това е солидна кариера. Дай си сметка какво си получил досега: опит, дисциплина, пътувания. Сега си в Япония, нали? Къде щеше да работиш сега, ако не беше в армията?

Така той изрази гледната си точка. Бих казал, че успяваше да я вмъкне във всеки разговор, който бяхме водили от началото на активната ми служба. Да, от бъдещ английски майор, при това не особено мотивиран, към не толкова привлекателните перспективи за друга работа. Вероятно щях да свърша в някое начално училище от североизтока като преподавател по английски или треньор на отбора по борба за 1,37 долара на час, и то преди отчисляването на данъците. Закъснялата преценка, че армията е „чудесно начало“, вече се бе оказала безполезна.