Джуд Деверо: Никол

През този юни на 1794 г. розите цъфтяха в цялото си великолепие, а моравите грееха с онази тучна зеленина, която може да се види само в Англия. Малката къща в графство Съсекс бе двуетажна, квадратна — една от многото такива къщи, оградени с ниска желязна ограда. Някога тя бе част от един по-голям комплекс от сгради, с постройки за семейството на градинаря или на лесничея. Но онова голямо имение бе раздробено и разпродадено отдавна, за да могат собствениците, семейство Мейлисън, да изплатят дълговете си. Всичко, което бе останало от тази някога голяма фамилия, бе малката позапусната къща, Джейкъб Мейлисън и дъщеря му Бианка.

Джейкъб Мейлисън, набит и снажен мъж, седеше в този юнски ден пред празната камина в салона на партера — с разкопчана жилетка, която иначе се опъваше до скъсване върху добре оформеното му шкембенце, жакетът бе хвърлен небрежно на един от столовете. Масивните му крака бяха обути в черни сукнени панталони, които стигаха малко над коленете и бяха пристегнати там с месингови катарами. Прасците му изпъваха памучните чорапи, стъпалата му заплашваха да прелеят над тънката кожа на черните му пантофи. Един едър, сънлив ирландски сетер се бе притиснал към страничната облегалка на старото кресло и Джейкъб чешеше разсеяно ушите му.

Постепенно бе свикнал със спокойния провинциален живот. Всъщност животът в една по-малка къща с неколцина слуги и по-малка отговорност му беше по-приятен. Господарската къща, в която бе живял като дете с родителите си, той смяташе за истинско разсипничество — и на време, и на сили, и на пространство. Какво толкова, има си сега своите кучета, прилична пържола на обяд, достатъчно доходи, за да поддържа конюшните си — това напълно го задоволяваше.

Но не и неговата дъщеря Бианка.

Бианка стоеше пред голямото огледало в спалнята си на първия етаж, заета да приглажда и реди муселинената рокля върху едрото си тяло. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, облечена по тази проклета френска мода, направо побесняваше от яд. Френските селяни се бяха надигнали против аристокрацията и сега, когато тези изтънчени глупаци французите вече не бяха господари на селяните си, като че целият свят трябваше да търпи последиците. Всички бяха обърнали очи към Франция, изплашени да не ги сполети нейната съдба. В същата тази загубена Франция всеки се напъваше да се облича така, сякаш е от простия народ — никой не смееше и да мисли за атлази и коприни. Новата мода се наложи с муселините си, рипса, батистата и перкала.

Бианка разглеждаше внимателно образа си в огледалото. Тя специално не изглеждаше зле в новите прости дрехи, но какво ли ще правят жените, които не са така добре сложени? Роклята бе дълбоко изрязана отпред, за да се види цепката между едрите й гърди. Бледосиният индийски газ върху муселина бе пристегнат с широка лента от син атлаз точно под бюста, откъдето вече роклята се спускаше в права линия до пода чак, като завършваше по подгъва с лента от реснички. Тъмнорусите коси на девойката бяха сресани назад и прихванати с панделка, едрите масури се спускаха почти до голите й рамене. Лицето на Бианка беше кръгло, очите й бледосини, досущ като цвета на роклята, засенчени със светли ресници. Малката й уста приличаше на розова пъпка, а засмееше ли се, на лявата й буза се образуваше дълбока трапчинка.

Бианка отиде до тоалетната си масичка, която — както почти всичко в тази стая — бе декорирана с бледорозов тюл. Тя обичаше да е заобиколена с пастелни тонове и цялата бе една такава мека, сочна и романтична.

Върху тоалетната масичка бе сложена голяма бонбониера, вече наполовина празна. Бианка надзърна в нея и сбърчи носле. Откакто започна тази ужасна френска война, вече ги няма и онези чудесни пралини, трябва да се задоволява с второкласен английски шоколад. Тя си взе един пралин, след това още един. Вече бе на четвъртия и точно облизваше нежните си пръстчета, когато в стаята влезе Никол Куртален.

Съмнителният шоколад, простата материя на роклята и присъствието на Никол в къщата й — всичко това бяха все последици от френската революция.

Бианка си взе още един бонбон, като наблюдаваше младата французойка, която крачеше приведена из стаята и мълчаливо разтребваше дрехите, които Бианка бе разхвърляла по пода. За Бианка присъствието на Никол бе доказателство за това колко великодушни са и тя, и всички англичани. Нали когато толкова много французи бяха изгонени от собствената си страна, именно англичаните ги подслониха. Разбира се, в по-голямата си част тези французи можеха да се изхранват и сами. Дори те въведоха нещо съвсем ново за Англия, което се наричаше «ресторант». Но имаше и други французи, хора като Никол, без средства, без родственици, без никаква професия… И тогава именно Англия показа своето благородство, като прие тези бездомници направо от улицата.