Джуд Деверо - Никол

Вратата се отвори и тя вдигна очи към мъжищата, които изпълниха цялата стаичка.

— Носим ти нещо за пиене. Шоколад от Южна Америка. Един от нашите беше там, той го донесе.

«Моряци!» — помисли си тя, докато поемаше канчето. Как не се сети веднага! Затова изглеждаха толкова тромави на конете, а и дрехите им миришеха някак особено…

Пийна малко от шоколада и почувства, че се отпуска. Топлината на гъстата напитка се разля по цялото й тяло и тя чак сега почувства колко е уморена. Продължаваше да мисли за своя план за бягство, но мислите й се изплъзваха и чезнеха. Тя погледна мъжете, приведени над нея — взираха се някак уплашено в лицето й, като някакви огромни брадати бавачки. Никол се усмихна и се отпусна в люлката на съня.

През следващите двадесет и четири часа тя остана в безсъзнание. По-късно можеше да си спомни само, че я носеха някъде като бебе. Някой се суетеше около нея, тя му се усмихваше и казваше, че е добре… Но думите така и не излизаха от устата й. Непрекъснато сънуваше. Ту беше в замъка на родителите си, ту се люлееше на плетената люлка под върбата в градината, ту пък беше отново с дядо си в къщата на Мюлерови… Ей така си лежеше и сега, сънливо отпусната на въжената люлка в края на този зноен щастлив ден…

Когато най-сетне отвори очи, уж все още беше на люлката, но вместо надвисналите клони на върбата видя редица тежки греди над главата си. «Някой е построил навес над люлката, за какво ли…»

— О, събудихте се! Казах им, че са прекалили с опиума!.. Цяло чудо е, че изобщо се събудихте. Иди та вярвай на мъжете! Винаги всичко объркват. Ето сега, донесла съм ви кафе. Чудесно кафе, точно за нас!

Никол обърна глава и видя жената, която подпъхна широката си длан под гърба й и я вдигна, като че Никол беше някаква кукла. Не беше в никаква градина, а в една гола малка стая. Сигурно от дрогата все още имаше чувството, че се люлее. Ето защо бе сънувала, че е на въжената люлка…

— Къде сме? Вие коя сте? — успя да промълви тя чак когато почувства въздействието на силното горещо кафе.

— Още сте като замаяна, нали? Аз съм Джени. Господин Армстронг ме нае да се грижа за вас.

Никол я погледна сепнато. Името Армстронг й говореше нещо, но не можеше да си спомни какво. Когато кафето поразсея мъглата пред очите й, тя видя как изглежда тази Джени — висока, кокалеста жена, с широко лице и бузки, които навярно никога няма да загубят руменината си. Напомняше й една нейна бавачка когато беше съвсем мъничка. Джени излъчваше упование и някакво благоразположение, което даде на Никол чувство за сигурност и спокойствие.

— Кой е господин Армстронг?

Джени взе празната чаша и я напълни отново с кафе от канчето, което се топлеше на мангала с разгорени дървени въглища.

— Тези мъжища наистина са прекалили с приспивателното! Господин Армстронг. Клейтън Армстронг! Не го ли помните? Човекът, за когото ще се жените.

Никол попремигна, отпи от кафето. Сега вече наистина започваше да си спомня.

— Боя се, че е станало недоразумение. Аз не съм Бианка Мейлисън и не съм сгодена за господин Армстронг.

— Вие не сте… — започна Джени и бързо приседна на леглото. — Захарче, мисля, че ще е най-добре да ми разкажете тази история!..

Никол привърши разказа си и се усмихна:

— Както виждате, мъжете ще ме пуснат, щом разберат цялата истина.

Джени мълчеше.

— Мислите ли, че няма да ме пуснат?

— Вижте сега, има някои неща, дето не ги знаете — каза бавно Джени. — Както например това, че вече от дванадесет часа сме в морето, на път за Америка.

Никол се огледа. Корабна каюта! Гола, стените, подът и таванът от дъбови дъски, само до едната стена моряшка койка на два етажа. Разстоянието между леглото и насрещната стена беше съвсем малко — отсреща се виждаше малък кръгъл илюминатор. В единия край на каютата имаше врата, в другия бяха струпани един върху друг сандъци и куфари, завързани с въжета към стената. В ъгъла се виждаше малък нисък скрин, върху който бе поставен мангалът с дървените въглища. Тя изведнъж осъзна, че това полюляване е просто движението на кораба при спокойно море.

— Нищо не разбирам! — каза Никол. — Защо е необходимо някой да ме отвлича, по-точно да отвлича Бианка в Америка?

Джени отиде до един от големите пътнически сандъци, отвори капака и извади малък портфейл, завързан с лентичка.

— Май че ще е по-добре да прочетете първо това.

Съвсем объркана, Никол развърза лентичката. В портфейла имаше два листа хартия, запълнени с едър почерк.