Джуд Деверо - Никол

Никол направи всичко възможно Бианка да не види лицето й, докато събираше по земята разхвърляните шалове. Знаеше си, че на лицето й винаги е изписано всичко, каквото мисли. А в очите й като в книга всеки можеше да чете мислите и чувствата й…

Когато преди три месеца дойде в дома на Мейлисънови, бе все още твърде замаяна, за да реагира на безкрайните тиради на Бианка за тия глупави некадърници французите или за тия примитивни неблагодарници американците. Бе изцяло погълната от спомените за кървавия ужас на революцията, от мисълта за родителите си, които отвлякоха пред очите й, за дядо й… Възможно е Бианка и друг път да е говорила така за годеника си, а тя просто да не е чула. Дори е много вероятно да е именно така. Едва през последните няколко седмици Никол постепенно започна да се пробужда от вцепенението си.

Преди две седмици, докато изчакваше в магазина за дрехи Бианка да пробва някаква рокля, Никол срещна собствената си братовчедка. Момичето възнамеряваше да отвори до два месеца малък магазин за дрехи п предложи на Никол и тя да участва с малко пари. За първи път Никол съзря възможност да стане независима и да се отърве от тягостното положение да бъде обект на нечия благотворителност.

Когато напусна Франция, бе зашила в подгъва на роклята си един златен медальон и три смарагда. След разговора с братовчедката си Никол продаде смарагдите — добра цена не й дадоха, английският пазар бе наводнен от всякакви френски бижута, защото гладуващите бежанци често биваха толкова отчаяни, че не се пазареха много-много. Оттогава всяка нощ Никол седеше до зори в таванската си стаичка, шиеше за братовчедка си и се стараеше да спести още малко пари. Сега вече бяха почти достатъчно. Бе скрила парите в сандъка си.

— Не можеш ли да побързаш? — подкани я Бианка нетърпеливо. — Сънуваш с отворени очи. Никак не е чудно, че родината ти воюва срещу самата себе си, ако и другите ти сънародници са заплеснати като тебе…

Никол изпъна гръб, въздъхна и вирна брадичка. «Само още няколко седмици!..» След това ще бъде свободна…

Дори и в своята унесеност Никол бе успяла да забележи нещо твърде странно у Бианка: тя не можеше да понася физическата близост на мъжете. Не допускаше по какъвто и да било повод някой мъж да се допре до нея, стига да можеше да го избегне. Непрекъснато повтаряше, че мъжете са груби, шумни и безчувствени. Никол я бе видяла да се усмихва само на един-единствен мъж — дребничък млад човек с богати дантелени маншети и обсипана със скъпоценни камъни кутия за емфие в ръката. Само в този единствен случай Бианка като че не изпитваше страх от мъжа, дори му позволи да й целуне ръка. И беше дори страшно, че Бианка беше готова да превъзмогне доброволно отвращението си от докосването на един мъж и да се омъжи, само и само да се издигне в обществото. Дали Бианка не знае какво става между женените хора?!

Двете млади жени излязоха от малката къща и тръгнаха по протритата пътека, постлана на стълбището.

Зад къщата се намираха малкият обор и бараката за сечива, които Джейкъб Мейлисън успяваше да поддържа в много по-добро състояние, отколкото къщата. Всеки следобед в един и половина Бианка и Нпкол се разхождаха из парка в елегантно ландо. Било е време, когато целият парк е принадлежал на семейство Мейлисън, но сега вече той бе собственост на хора, които Бианка наричаше парвенюта и простаци. Тя никога не се сети да попита дори, дали може да минава през тези чужди гори, но досега никой не бе направил опит да й поиска обяснение. Поне по това време на деня тя можеше да си представя, че е господарката на голямото имение, каквато е била навремето баба й.

Баща й не даде и дума да се издума да назначи кочияш, а тъй като Бианка за нищо на света не би приела да седи редом с някакво вонящо на обор конярче, нито пък можеше да управлява сама ландото, имаше един-единствен изход, Никол да кара екипажа. Тя явно нямаше страх от коне.

Никол много обичаше да излиза с колата. Понякога, след като бе шила с часове слизаше рано сутринта, преди Бианка да се е събудила, в конюшнята и галеше прекрасния червеникав Валах. Преди революцията да разруши дома им и да съсипе живота на тяхното семейство, тя често яздеше с часове преди закуска. И сега тези утринни часове я караха да позабрави смъртта и пожарищата, които все още бяха пред очите й.

През юни паркът бе приказно красив. Дърветата образуваха зелени сводове над посипаните с чакъл алеи и листата хвърляха пъстро було от светлина по дрехите им. Бианка стискаше като оръжие слънчобрана си от богато плисиран плат и внимаваше непрекъснато да не я хване слънцето и да повреди хубавата й бяла кожа. Тя хвърли кос поглед към Никол и изсумтя презрително: тази глупачка бе хвърлила сламената си шапка на седалката и вятърът развяваше лъскавата й черна коса. Очите й блестяха, а ръцете, които държаха здраво юздите, бяха тънички и изящни. Бианка погледна веднага собствените си ръце. Бяха бели и пухкави, точно каквито трябва да бъдат едни женски ръце.