Елизабет Гейдж - Интимно

Ала това, което видя, дълбоко я впечатли.

На 19-и февруари 1958 година на монтажната линия на „Лукас Тул Уъркс“ в малкия промишлен град Уебстър, щата Пенсилвания, стана произшествие.

Трима работници подготвяха за заваряване една тежка двестакилограмова стоманена отливка, когато кранът на монтажния конвейер се повреди. Стоманената отливка се сгромоляса на земята и смаза краката и гърба на един от работниците.

Той се казваше Албърт Лазаръс. Бе петдесет и седем годишен и имаше шест деца — четири момчета и две момичета. Работеше за „Лукас Тул Уъркс“ откакто бе завършил осми клас, преди близо четирийсет и три години.

Незабавно бяха взети спешни мерки, за да се овладее положението. Албърт Лазаръс бе отнесен на носилка до амбулаторията, откъдето го прибра линейка и го откара в отделението за бърза помощ на Окръжна болница. Междувременно екипът по поддръжката ремонтира монтажната линия и докара нов кран, който вдигна падналия стоманен блок и го върна на мястото му.

Ремонтната работа отне близо три часа. От години монтажната линия не се поддържаше добре поради напрегнатия производствен график и дори специалистите, които я ремонтираха сега, бързаха, понеже трябваше да свършат в определен срок. При създалите се обстоятелства те направиха каквото можаха и криво-ляво възстановиха положението отпреди злополуката. Късно следобед „Лукас Тул Уъркс“ отново заработи с пълен капацитет. Стоманената отливка, която се бе стоварила върху Албърт Лазаръс, бе завършена навреме и замина по местоназначение, към някаква строителна площадка в щата Мериленд.

Поради забавянето и разноските по ремонта на линията компанията регистрира загуба от общо 550 долара. По обичайните канали към ръководството и застрахователния отдел на компанията тръгнаха доклади за произшествието, което съвсем не бе първото в заводите „Лукас“.

Работата в „Лукас“ продължи както обикновено. Седмица след случилото се всичко бе вече напълно забравено.

Когато в Окръжната болница прегледаха Албърт Лазаръс, се установи, че единият му хълбок е раздробен, двете му бедра са строшени и най-страшното, няколко от лумбалните му прешлени са безвъзвратно увредени. Той остана три дни в отделението за интензивна терапия, след което го преместиха в ортопедията, където щеше да се лекува на благотворителни начала.

През по-голямата част от следващата година щеше да остане в болницата за поредица от операции, а остатъка от живота си щеше да прекара в инвалидна количка.

На 3-ти май, три месеца след злополуката, Лазаръс и семейството му получиха официално известие от „Лукас Тул Уъркс“ за пенсията, която му се отпускаше след принудителното пенсиониране. „Лукас Тул Уъркс“ бе предприятие, което не членуваше в профсъюзите. През четирийсет и трите си години служба Лазаръс никога не бе печелил по повече от два долара на час.

Пенсията възлизаше на 75 долара месечно, изплатими през първите десет години. Схемата за здравна застраховка, подписана от работодателя, изплащаше само първоначалната хирургическа намеса и първите шейсет дни в болницата, без да предвижда нищо за лекарства, лекарски хонорари, по-нататъшна хирургия или евентуална хоспитализация.

Накратко, раненият работник бе неофициално обречен на пълна мизерия до края на живота си. А работодателят, благодарение на изгодната нему пенсионна схема и застраховка, едва ли щеше да почувства предизвиканите от злополуката разноски.

Вечерта на 3-ти май семейството на Албърт Лазаръс се събра във всекидневната в паянтовата му къщурка, която се намираше на една опушена улица близо до завода, където бяха протекли в труд най-хубавите години от живота му.

Там бяха четиримата му синове и двете му дъщери, както и жена му Мери.

И четиримата синове — Джералд, Клей, Райън и Джордан, също работеха в „Лукас Тул Уъркс“. Джералд и Клей бяха на по двайсет и няколко години, а Райън — на трийсет и две. Джордан, най-малкият, бе едва на седемнайсет.

По-голямата дъщеря, Луиз, бе прехвърлила двайсетте омъжена жена с две малки деца. Мъжът й, Дик, също работеше в завода. Тя самата работеше в един местен хранителен магазин като продавачка и склададжийка.

Мег, най-малката, бе шестнайсетгодишно момиче с крехко здраве. Като дете бе прекарала тежка форма на ревмокардит, от който впоследствие бе получила шум в сърцето и не се чувстваше много добре. Поради тази причина семейният закон, според който всеки започваше работа на шестнайсет години, не я засягаше, и тя смяташе да завърши гимназия и да си намери секретарска работа в града.