Елизабет Гейдж - Интимно

Портите на гробището се отвориха. Колите тръгнаха в различни посоки. Красивото момиченце с учуденото лице изчезна — отмина и се изгуби в далечината.

Джил Съндбърг пътуваше към бъдещето си.

Малката погребална процесия се движеше към гробището. Седнала до баща си в колата, Лесли Чембърлейн мислеше за момиченцето от другата кола.

— Как си, миличка? — запита я баща й.

— Добре съм, татко — отвърна тя. — А ти?

Някога това бе тяхна шега. Той я питаше: „Как си, миличка?“, а тя му отвръщаше: „А ти как си?“. Тогава той повтаряше: „А ти как си?“ и така двамата до безкрайност си задаваха един и същи въпрос, докато не избухнеха в смях.

Но днес всичко бе сериозно. Майката на Лесли лежеше в катафалката отпред, а баща й я водеше на майчиното й погребение.

Лесли беше на шест години. Не познаваше майка си много добре, понеже откакто се помнеше, мама все беше болна. Някакво бъбречно страдание, което много се било влошило, когато мама родила Лесли.

Татко готвеше за Лесли, купуваше й дрехи, играеше си с нея, рисуваше й картинки и вечер й разказваше приказки, преди да заспи. Пак татко я целуваше за лека нощ и й помагаше да казва молитвите си.

Мама — истинското й име бе Розмари Чембърлейн — бе хубава жена, без чувство за хумор, но изпълнена с топлота и любов. Тя проклинаше болестта, която я отделяше от семейството й със седмици и месеци. Но същевременно благодареше на съдбата, че я е свързала с Том, който бе добър и всеотдаен баща, закриляше Лесли и интуитивно разбираше какво става в душата й.

Лесли бе на пет години, когато настъпи последният етап на майчиното й заболяване. Когато си беше у дома, мама седеше със зареян поглед. Колкото по-далеч от семейството я отвеждаше болестта й, толкова по-близки ставаха Том и дъщеря му, сякаш се подготвяха за неизбежния момент, когато щяха да останат сами.

После, на третия ден при едно от обичайните посещения в болницата за изследвания и лечение, майката почина.

Днес Лесли седеше до баща си и гледаше катафалката отпред.

— Татко, мама къде е сега? — запита.

Той обърна поглед към нея.

— На небето, миличка.

— Какво ще прави там?

— Ще те пази. Ще ни пази и двамата — отвърна той.

— Не е ли там, в онзи ковчег?

— Само тялото й, миличка. Това не е истинската мама. Мама имаше душа. Ти го знаеш.

Том Чембърлейн работеше в бутилената фабрика в града. Беше необразован, но чувствителен човек. Обожаваше жена си и се надяваше, че ще живее дълго с нея. Когато болестта й се разви и нестихващите болки започнаха толкова да я мъчат, че тя почти непрестанно бе в състояние на унес, той постепенно прехвърли надеждите си върху дъщеря си, съзирайки в нея безкрайния хоризонт от възможности, които тъй бързо бяха отлетели от него и жена му.

И дори в този ден, когато детето седеше замислено на предната седалка до него и криеше мъката си зад лаконични въпроси, той чувстваше природната й сила и жизнеността й. Тя щеше да живее. Щеше да порасне и да бъде като всички останали — здрава и щастлива. А той бе до нея, за да се погрижи за това. Днес не можеше да направи нищо, за да облекчи мъката и загубата й. Но утре, от този ден нататък щеше да прави всичко, за да й даде нормалния, щастлив живот, който смъртта така жестоко искаше да й отнеме.

Катафалката спря до зеещия гроб. Бащата не бе забелязал кафявата служебна кола с герб на шофьорската врата пред портите на гробището.

Но дъщеря му гледаше през прозореца.

— Какво има, Лесли? Нещо интересно ли видя?

— В оная кафява кола имаше едно момиченце.

— Така ли? Познаваш ли го?

Тя не отговори. Том Чембърлейн забрави за случката.

Обаче Лесли продължи да мисли за момиченцето. Отначало светлосивите очи зад прозореца на непознатата кола бяха като мъртви — почти като тялото в катафалката. После се случи нещо невероятно. Момиченцето оживя. Но това стана много странно. Когато бузките му поруменяха и очите му светнаха, то вече не приличаше на себе си.

Започна да прилича на Лесли.

Колкото повече се раздалечаваха колите, толкова по-бързо ставаше това. Безжизненият поглед на сините очи се избистряше, телцето изправяше гръб, безразличието, изписано по малкото лице, се заместваше с любопитство.

Когато Лесли погледна към момиченцето за последен път, то също я гледаше от задния прозорец на колата. И сякаш тя видя в него себе си, сякаш самата тя се разделяше бързо със себе си и отиваше в някакъв друг, различен живот.

Лесли не каза на баща си за това. Умът му сега бе зает с други неща. Изглеждаше тъй тъжен!