Елизабет Гейдж - Интимно

— Мисля, че си права — каза. — Където и да съм бил, каквото и да съм правил, винаги съм те търсил. Сега го знам.

— Да — усмихна се тя. — Добре е, че го знаеш.

Прокара ръка през косата му и го притегли. Въпреки хладната свежест на вечерния въздух, близостта му събуждаше желанието й. След малко щеше пак да го целува и страстта отново щеше да ги отведе в леглото.

— Обичам те — прошепна тя и доближи устни до неговите.

Той неочаквано трепна в прегръдката й. В този миг някъде иззад нея нещо рязко и пронизително изсвистя. За част от секундата тя си каза, че трябва да е откъм пристанището долу. Ала вече знаеше, че е пистолетен изстрел и че е страшно наблизо.

— Джордан!

Той се притисна до нея. Очите му излъчваха недоумение. Тя се опита да го задържи, но той се свлече на земята. Тя изпищя ужасено, невярваща на очите си.

— Джордан, моля те, Джордан!

Обзе я паника. Огледа терасата. Нищо не се виждаше, но тя чувстваше нечие застрашително присъствие. Някаква сила и помогна да надвие ужаса и да изтича в спалнята. След няколко секунди се върна с възглавница и одеяло. Забравила за дебнещата я опасност, тя коленичи до любимия си мъж. Не можеше да разбере къде е ранен. Всичко беше в кръв — много кръв. Тя подложи възглавница под главата му.

— О, господи! Джордан, Джордан…

Одеялото все още бе в ръцете й. Докосна бузата му. Очите му бяха безжизнени.

— Миличък, погледни ме! Кажи ми нещо! Моля те!

Знаеше, че е сама. Вътре нямаше телефон. Най-близките съседи бяха на триста метра. Дори и да чуеха виковете й, времето нямаше да стигне.

Откъм терасата зад нея се разнесе глас.

— Това е краят.

Тя погледна нагоре с побеляло лице. До парапета стоеше човешка фигура, с насочен към нея пистолет. Лицето й беше познато. Възбудено и тържествуващо.

— Ти! — извика тя.

Устните се свиха в изкривена усмивка.

— Не можеш да избягаш от миналото си. Мислех, че си го разбрала.

Дулото се насочи към безжизненото тяло в ръцете й.

— Ти си виновна! — прозвуча отново гласът. — Мислеше, че можеш да имаш всичко. Сега виждаш докъде те доведе това.

Тя покри Джордан с одеялото. Държеше нежно главата му в скута си.

— Прибирай се! — Гласът стана по-рязък. — Прибирай се, или ще убия и теб.

Тя го погледна. Страхът правеше очите й още по-красиви. Поклати глава.

— Добре тогава — каза неканеният гост. — Стой там. Ти си го търсеше. Сега ще видиш как куршумът го пронизва.

Дулото се приближаваше към Джордан.

— Не! — извика тя.

Мъжът я погледна с усмивка.

— Защо викаш? Ти си виновна за всичко. Мислеше си, че можеш да бягаш от истината. Но за всичко трябва да се плаща. Страх те е от възмездието ли?

Пистолетът бавно се насочи към главата на Джордан. Ръката не трепна. Пръстът бавно натисна спусъка.

— Възмездие! — повтори гласът.

Изстрелът отекна по скалистия склон и побягна от къщата надолу към морето. Никой не го чу.

Чикаго, 13 октомври 1955 г.

Ходи Флеминг мислеше, че е видяла всичко от живота.

През шестнайсетте години, в които бе работила за подобряване условията за живот на децата в прословутия Чикагски южен район, бе виждала семейства, съсипани от пиене, безпътица, бедност, наркотици, отчаяние и всички форми на насилие, познати на човека. Беше се движила по улици, където животът често струваше далеч по-малко от пакетче хероин или понякога дори от кутия цигари.

Холи бе приветлива и добросърдечна трийсет и девет годишна стара мома, чиято изтъняла чекова книжка едва й стигаше да плаща наема на евтиния й апартамент. Грижеше се за огромно семейство от изпаднали в нужда клиенти, които с нетърпение очакваха седмичните й посещения, сякаш бе светица, благославяща живота им. В годините, прекарани в отдела, бе срещала хора, които успяваха да се уважават и обичат сред най-отвратителни условия на живот. Най-невероятни бяха децата — ругани, малтретирани и изоставяни и въпреки това неизвестно как съумяващи да съхранят достойнството и невинността си.

Може би тъкмо заради тези деца Холи, която вече не се и надяваше на свое собствено, продължаваше неуморно да се труди в една професия, която отдавна би смазала всеки друг недотам всеотдаен социален работник, и ежедневно се излагаше на нечувана нищета, каквато трудно се побира в мозъка на човек извън градското гето на съвременния свят.

В онази ветровита есенна утрин Холи пиеше сутрешното си кафе и тъкмо прехвърляше картотеката си и се готвеше за посещенията за деня, когато до нея застана един от колегите й с папка в ръка.