Елизабет Гейдж - Интимно

Ръцете й го притискаха, дланите й се плъзгаха нагоре и надолу по гърба му. Краката й обвиха кръста му. Отвътре цялата пламтеше и тръпнеше при допира с коравината, сгушена в нея.

— Обичам те — повтори тя. — Обичам те…

Думите й сякаш го обезсилиха и той вече не бе в състояние да се сдържа. Всяко негово движение я възпламеняваше до мозъка на костите й. Тя занемя. Двамата потънаха в екстаз.

На нощната масичка, отдавна забравен от двамата, бе оставен вестник — „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. На една от вътрешните страници над всички останали дописки изпъкваше заглавие: „Най-богатият мъж в Америка се жени“.

В материала под заглавието се говореше за дълга любов, за неотдавнашна трагедия, за някакво дете и за сложна поредица от събития, увенчаващи се с щастлив завършек. Историята бе привличала вниманието на жадния за сензации свят в продължение на месеци и все още будеше интерес.

Ала мъжът и жената в леглото бяха дошли тук, за да избягат от любопитството на публиката, чийто обект бяха станали. В момента за тях не съществуваше нищо друго, освен факта, че са заедно.

Жената почувства как движенията му се учестяват и в отговор на това дълбоко в слабините й се зароди сладка тръпка. В гърлото й нежно прозвуча тих мелодичен стон. Тя изви гръб, бяла и красива като лебед, и ръцете й пламенното привлякоха. Тя губеше дъх, почти неспособна да понесе собствената си наслада. После огромната вълна на удоволствието ги заля, тя усети как той я изпълва цялата и извика в екстаз, а той й отговори със сподавен стон.

После дълго лежа в обятията му. Дишането й ставаше все по-равномерно, огънят в тялото й постепенно отмираше и се превръщаше в сладка топлина и чувство за сигурност. Принадлежеше му изцяло.

Тя се усмихна и прошепна:

— Толкова те обичам! Имам чувството, че всичко това е нереално. Прекалено хубаво е, за да е вярно.

— Но е истина — отвърна той и я притисна към себе си. — Откакто се помня, съм се учил как да правя разлика между истинското и измамното. Сега си моя. Нищо вече не може да ни раздели.

Беше убеден в думите си. В тях се криеше силата на волята и разума му. Цял живот бе чакал тази жена. Никога нямаше да я изпусне.

Животът му бе изпълнен с бурни преживявания, дори с героизъм. Но преди да я срещне, никога не бе имал значение за него. Беше се влюбил в нея почти начаса. После я бе изгубил. Тази загуба бе разбила цялото му съществувание. Заради нея бе живял като привидение, като чужд на самия себе си.

После я намери отново. Невероятно, като по чудо. Тя дойде при него, в развалините на живота му, и събуди сърцето му от дълъг сън. Никога нямаше да позволи да му бъде отнета отново. Тя сякаш четеше мислите му, понеже каза:

— Прав си. Аз ти принадлежа.

И се изправи в голотата си. Той остана да лежи по гръб, за да й се любува. Бе толкова стройна и красива — като изваяна, неосъзнаваща колко е чувствена. Той си даваше сметка, че стига да поиска, тя може да омагьоса всеки мъж, да оплете сърцето му в тънки нишки и завинаги да го плени.

Ала сега беше негова и той знаеше всичко за нея. Тя го погледна и му се усмихна. Любовният пламък в очите й му се предаде. Той стана и отиде до нея.

Целуваха се дълго. После облякоха копринени халати — малък подарък от него за случая — и излязоха на терасата с изглед към пристанището.

Цял живот се бе учил да тълкува повърхността на нещата, силите и сцепленията, които властваха над нея. За мнозина той самият изглеждаше като властелин над този свят. Но в крайна сметка бе разбрал, че човек не може никога да намери себе си, когато се движи по повърхността. Човек може да натрупва несметни богатства, да притежава стотици жени, без да успее да проникне и на сантиметър под тази повърхност, без дори да отиде и на сантиметър по-близо до собственото си сърце.

Така богатството му го правеше още по-беден, а могъществото му го караше да се чувства още по-безпомощен, докато не я срещна отново. Сега вече можеше да диша спокойно, можеше да започне да живее.

— Ужасно е дори да го помисля — каза.

— Какво? — запита нежно тя.

— Колко лесно те изгубих — отвърна той — и колко трудно те намерих отново. Какво не бих дал да върна тези години.

— Може би тези години не са били изгубени. Може би е трябвало да стане така. А може би всъщност никога не сме били разделени — добави замислено тя.

Той се обърна и я погледна. Колко беше права! Дори далеч от нея, дори когато се мъчеше да я забрави, той постоянно живееше под нейното очарование. Всички други жени, дори и най-съвършената, му се струваха като нейно жалко подобие. Както нишката на Ариадна, водила Тезей през Лабиринта, всички жени около него съставляваха просто частица от невидимата материя, която го свързваше с нея, винаги с нея.