Елизабет Гейдж - Интимно

Това ще бъде третият брак за Лазаръс и вторият за Лесли Чембърлейн. Тя остана вдовица преди една година, когато съпругът й, специалист по рекламата, Рос Уилър от Лонг Айлънд, почина от инсулт. Господин Лазаръс загуби втората си съпруга, госпожа Джил Лазаръс, преди една година, когато тя извърши самоубийство.

Господин Лазаръс отказа коментар за предстоящия си брак и само сподели, че той и госпожица Чембърлейн са «стари приятели», познати от времето, когато госпожица Чембърлейн е работела като рекламен агент под корпоративния чадър на Лазаръс през 1976 година. Спомена също, че двамата възнамеряват да прекарат дълъг меден месец на гръцките острови в една вила, собственост на господин Лазаръс.“

Калвин Уедърс стоеше при гроба на Джил Лазаръс.

Намираше се в центъра на гробищата „Удлон“. Тук знаменитите мъртви от историята на Ню Йорк — фамилиите Вандърбилт, Белмонт, Ралф Бънч и дори Фиорело Ла Гуардия — бяха погребани в изискани гробници с екстравагантни паметници, които да ознаменуват славата им.

Сред цялото това великолепие Джил Лазаръс, самотна жена, която бе дошла неизвестно откъде и бе приключила своя път пак там, лежеше под малка надгробна плоча, съвсем съзнателно поставена встрани от отъпканата пътека, където никой от минаващите нямаше да я забележи.

Сгънатият „Ню Йорк Таймс“ с обявата за годежа на Джордан Лазаръс беше в джоба на Кал. Той се усмихна при мисълта, че най-накрая Лазаръс щеше да се ожени за Лесли Чембърлейн. Значи Джил е била права: през цялото време единствено Лесли е била жената, спечелила трайно място в сърцето на Джордан, за което Джил се сражава толкова дълго и накрая загуби всичко.

Да, Джил беше права. Ако не в действията си или в своя трагично изкривен живот, то поне в интуицията си. Джил беше спечелила много малки битки, но бе загубила най-важната, единствената, която бе от значение.

Поне знаеше името на своята съперница. За жена като Джил това сигурно е било от значение. Боец по природа, тя не би приела да посрещне поражението, без да знае кой и какво я унищожава.

Сега Джордан Лазаръс щеше да продължи своя живот и вероятно щеше да се наслаждава на любов, която бе заслужил много отдавна и от която бе несправедливо лишен. Безспорно Лазаръс бе добър човек. Той бе помогнал на милиони хора, които до момента на неговата намеса живееха без лъч надежда. Сега заслужаваше своя дял щастие.

Колкото до Джил, това бе краят й. Тя остана само спомен и дори по-малко — тъй като онези, които бяха най-близко до нея, всъщност изобщо не я познаваха. Болестта, проникнала в душата й още докато е била съвсем малко дете, бе издигнала стена между нея и реалния свят. Джил бе прекосила живота като нещастен призрак, първоначално горда със способността си да обсебва другите и накрая изстрадала болката от съзнанието, че не е способна да ги докосне като живо човешко същество, да ги дари с любовта си и да получи тяхната по най-естествения за хората начин.

Накрая, загубила разсъдъка си до степен да бъде унищожена от собствената си самота, тя бе избягала от мъжа, за когото така отчаяно се бе сражавала, и след като го бе завоювала, се върна на мястото на своя най-ранен и най-ужасен кошмар. И там, най-сетне застанала с лице към демоните, тя бе отнела собствения си живот, за да спаси дъщеря си.

Това бе последният й подарък за Джордан Лазаръс. Кал беше сигурен в това. Може би съзнанието, че му го поднася, най-накрая й бе донесло покой, въпреки че се бе самоубила на същото място, където Холи Флеминг я бе открила преди двайсет и пет години, едно ужасено безпризорно дете, свило се зад пещта в къщата, където светът я беше изоставил, докато в това време нейната невинна дъщеря, упоена от хапчетата й, сънуваше розови сънища.

Джил вече не беше между живите. Може би изобщо не е била истински сред тях. Никога съвсем като човек, никога съвсем реална, тя бе изиграла своята отчаяна игра в света на хората и бе загубила.

Почивай в мир, помисли си Кал.

Обърна се и напусна гробищата. Повече нямаше да се върне там.

Когато детективът се качи в колата си и потегли, Джесика Хайтауър безмълвно го наблюдаваше как се отдалечава нататък по алеята.

Тя седеше в лимузината си. Беше излязла от работа за около час, за да дойде тук. Само по една случайност забеляза навреме посетителя. Той бе първият, когото виждаше.

Джесика идваше поне два пъти седмично, понякога и по-често. Сякаш не можеше да се откъсне от гроба. Слагаше цветя и дебнеше за цветя, поставени от други.