Елизабет Гейдж - Интимно

— Съмнявам се, че е заключена — каза той, докато натискаше дръжката.

За учудване вратата се оказа заключена. Кал тръгна пръв към страничната врата, а Холи го последва. Циментената алея беше разбита на стотина места и вървенето по нея не беше лесно. Бетонената площадка пред кухненската врата се беше отделила от къщата, отваряйки петнайсетсантиметрова пукнатина в горния край на стълбите.

Мрежеста врата без мрежа закриваше страничния вход, чиято боя отдавна бе станала неузнаваема. Кал пробва дръжката. Тя поддаде с ръждиво изскърцване и вратата се отвори, увиснала на единствената си панта.

Лъчът на фенерчето проряза мрака в кухнята. Тя изглеждаше като всяка друга кухня, използвана от натрапници десетина години и дори повече. Кутии от бира, стари презервативи, фасове марихуана, бутилки евтино вино и острият мирис на урина се смесваха с дъха на гниещо дърво.

Кал стоеше неподвижен в тишината. Погледна към Холи. Тя изглеждаше изплашена.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Сякаш беше вчера — каза тя. — Къщата не беше толкова порутена, разбира се. Но внушаваше същото усещане. Изглеждаше злокобна, като обитавана от призраци.

Той я наблюдаваше как си поема дълбоко въздух.

— Искате ли да ме изчакате тук, докато огледам наоколо? — попита той.

Тя не каза нищо. Изглеждаше истински уплашена.

— Къде я намерихте първия път? — попита той.

— В спалнята… Не, чакайте. В мазето — отвърна тя.

— Ще погледна там. Изчакайте ме.

Кал извади пистолета си и се отдалечи. Тя чуваше хрущенето на боклука под стъпките му във всекидневната. Остана в кухнята и усети как миналото я обгръща. Беше стигнала толкова далеч, бе изминала такъв дълъг път в живота, само за да се намери обратно тук… Личицето на малката Съндбърг изплува в паметта й — красиво, безмълвно, празно.

Помисли си за спалнята на горния етаж, където беше намерила статива и водните бои на момиченцето, и чистите завивки, които то бе използвало през време на едномесечното си самотно съществуване.

Привлечена от безименна сила, тя забрави за Кал и тръгна към стълбището. От уличните лампите навън проникваше достатъчно светлина, за да се ориентира в мрака.

— Джил? — извика тя тихо. Отговор нямаше.

Стигна до стълбите и почна предпазливо да ги изкачва. Дървото скърцаше силно под стъпките й.

Когато стигна площадката, тя се изкашля леко.

— Джил?

Тишината я обгърна като пелена. Тя потръпна. Огледа се в двете посоки. Детската спалня беше там вдясно. Онзи ден от миналото се завръщаше. Почти чуваше своя колега… как му беше името… който търсеше заедно с нея.

Вратата на спалнята беше отворена. Тя тръгна към нея.

В следващия миг замръзна на място.

В стаята, до стената, се виждаше рисунка.

Холи се втурна напред, грабна я и я отнесе до прозореца. Когато оскъдната светлина падна върху нея, дъхът й секна.

Беше същата рисунка, която беше намерила тук преди двайсет и пет години, рисунката, която беше показала на Кал Уедърс днес следобед в Балтимор. Онази рисунка, която не беше посмяла да погледне в продължение на четвърт век.

Холи усети, че й прималява. Сега вече знаеше, че Кал е бил прав. Джил беше тук или поне беше идвала.

Рисунката изобразяваше жена, висока, красива, с червени коси и зелени очи. Орисница. Тя се усмихваше и протягаше ръка.

Картината се тресеше в ръцете на Холи, сякаш нейният страх й вдъхваше живот. Тя се извърна от прозореца и огледа стаята.

Върху надуваем дюшек, завито с одеялце, спеше малко момиченце.

— О, господи! — прошепна тя.

Пристъпи напред, коленичи до детето и докосна ръчичката му. Реакция не последва.

— О, боже мой! Боже мой!

Холи се обърна към вратата.

— Кал! — извика тя. — Тук горе, бързо! Момиченцето! Момиченцето!

Но Кал Уедърс не я чу. Той беше в мазето зад пещта и държеше на ръце мъртвото тяло на Джил Лазаръс. Кръвта от раната от куршум в главата й беше почти изсъхнала. Дрехите й бяха покрити с мръсотия, а перуката, изместена от изстрела, се беше смъкнала встрани.

Но за първи път, доколкото Кал си спомняше, на лицето й бе изписан покой.

Година по-късно

Фармингтън, щата Лонг Айлънд

Лесли беше сама в парка, под стария дъб, където само преди половин час беше седяла с Тери Байър.

Тери си беше тръгнал и след няколко минути Лесли щеше да се качи в колата си и да потегли обратно за Джонсънвил. Както обикновено във фирмата имаше много работа. А след смъртта на Рос Лесли бе поела всичко в собствените си ръце. Сега тя беше президентът на „Уилър Адвъртайзинг“. Малката компания беше личната й връзка с миналото и бъдещето, и тя беше признателна за нея.