Александра Потър - Ако върнеш времето назад

Обикновено момичетата, които работят в нашия бизнес, са от средната класа, от околностите на Лондон, а не момичета от Йоркшир с чист акцент а ла Ленинските планини 7 7 Ленински планини — планинска верига в Северна Англия и Южна Шотландия. — Б.пр. . Всъщност дори моето произношение вече не е толкова чисто. Десет години в Лондон бяха достатъчни, за да започна да сдъвквам някои думи и пиенето на чай да се превърне в изливането на поредната чаша с някаква течност в устата ми, а не в ритуала, който се извършва в пет часа следобед според добрите стари английски традиции.

Шлифованият в елитните училища глас на Беа обаче отваря врати, до които аз никога не бих могла да припаря. Ние сме отбор. Нещо като моркова и пръчката. Аз уреждам сделките, сключвам договорите и се грижа за клиентите, а тя е на предна линия при контактите с медиите и пресата. Когато общува с тях, маниерът й на говорене, на който може да завиди и кралицата, е незаменим.

Телефонът започва да звъни и Беа го вдига.

— Добро утро, агенция „Мериуедър“. От кое издание се обаждате? „Телеграф“? Прекрасно! За мен е толкова вълнуващо! Знаете ли, дядо ми е бил дълги години редактор при вас.

Разбирате ли какво имам предвид?

След като спасявам репутацията на Мелъди, останалата част от сутринта минава в обичайните занимания: обаждания на журналисти, писане на съобщения за пресата, конферентни връзки с клиенти… В един момент е 9 часът сутринта и аз се опитвам да измисля нещо секси и зашеметяващо за шампоана против пърхот, който е част от новата серия на Джони Бърд, стилист от Уест Енд, а в следващата минута вече е един и се мятам на задната седалка на таксито, за да не закъснея за работния обяд в „Улсли“, престижен ресторант на „Пикадили“. Обикновено пътувам с колата си, но днес ми се стори, че с такси ще бъде по-бързо. И по-важно, ще имам време да свърша някаква работа по пътя.

Опитвам се да си сложа колана, докато едновременно с това чета имейла, който току-що дойде на „Блекбъри“-то. Тъкмо започвам да пиша отговор, когато звънва телефонът ми. Имам и „Блекбъри“, и друг телефон. „Блекбъри“-то е за работа, телефонът — за лични обаждания. Обикновено през деня го поставям на мълчалив режим, но явно съм забравила. Вдигам го и поглеждам кой ме търси. Родителите ми.

О, по дяволите! Рожденият ден на татко. Трябваше да му се обадя в първата свободна минута.

Работата е там, че все още я нямам.

— Здравейте, Шарлот Мериуедър е на телефона — започвам аз, преди да се усетя.

— О, ти си жива! — чува се язвителен смях.

— Здрасти, мамо — казвам невинно, опитвайки се да не мисля за всичките съобщения, които ми е оставила на гласовата поща през изминалата седмица. — Как си?

— Не получи ли съобщенията ми? — пита директно тя, като не се поддава на любезностите.

— Да, разбира се…

Мама не ме оставя да довърша.

— Е, да се надяваме, че с баща ти и с мен няма да се случи нещо лошо и да се налага да реагираш спешно — продължава докачливо. — Ще умрем и ще ни погребат, преди да успеят да се свържат с теб.

Повдигам очи. Майка ми е царица на мелодрамата. Всичко идва от сапунените сериали, които гледа по цял ден.

— Какъв е смисълът да имаш телефон, ако никога не отговаряш на обажданията?

— Вероятно съм била на среща — опитвам се да се оправдая.

— Обадих ти се вкъщи тази сутрин. Пак не отговори.

Ако я слуша човек, може да реши, че е прокурор, а не секретарка в училище.

— Сигурно съм била навън. Треньорът ми идва в шест.

— Шест часа сутринта? — пита мама и звучи доста изненадана.

— Да, тичам по осем километра.

— Ти тичаш осем километра! — гласът й загубва цялата си острота и става притеснен. — Шарлот, сигурна ли си, че не се натоварваш прекалено много? Трябва да си почиваш понякога, да се излежаваш…

Да се излежавам? Господи, не си спомням кога за последно съм се излежавала. Всъщност спомням си — беше сутринта след големия купон за двайсет и петата ми годишнина. Който не беше чак толкова отдавна.

Преди близо седем години.

— Добре ли се храниш? Не можеш да тренираш на празен стомах.

Мама внезапно преминава от обвинителния тон към фазата на загрижената майка.

— Да, знам — лъжа я убедително аз.

Празният ми стомах надава гневно знак, но го задушавам бързо, като гълтам малко от кафето, което грабнах от „Старбъкс“, преди да се кача в таксито.

— Защото имаше една статия в „Дейли Мейл“ онзи ден, в която пишеше, че на вегетарианците им липсват… Чакай малко… — чувам разлистване на хартия от другата страна на линията. — А, ето го: „На вегетарианците им липсват важни минерали и витамини.“