Софи Кинсела: Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Ребека…

— Да? — питам лениво.

— На телефона. Главният ти редактор.

— Кой, Филип ли? — питам глупаво, като че имам цяла сюрия главни редактори, измежду които да избирам.

— Да.

Тя ме поглежда така, сякаш съм някакво извънземно и ми посочва с ръка телефонния апарат върху масичката в дъното на залата зад гърба ми. Ели ми отправя питащ поглед, в отговор свивам недоумяващо рамене. Филип никога досега не ме е търсил на пресконференции.

Чувствам се по-скоро развълнувана и някак по-значима, докато се отправям към дъното на залата. Може би в офиса е възникнало нещо спешно. Може би Филип е надушил някаква невероятна история и иска да ме прати със самолет до Ню Йорк, за да проследя нишката.

— Здрасти, Филипе — измърморвам в слушалката и веднага ме загризва съжаление, че не съм изрекла нещо по-така, по-внушително, примерно „Казвай“.

— Виж, Ребека, извинявай, ако ти досаждам — започва Филип, — но ме стяга мигрената. Смятам да се прибера вкъщи.

— Ооо — провлачвам озадачено.

— И се чудех дали не би могла да ми вземеш нещо.

Да му взема нещо ли? Ама той за какво ме има? Ако иска някой да му купува парацетамол, да си назначи секретарка!

— Не знам как ще са тук нещата — отвръщам сдържано.

— Когато приключиш там. Комитетът за социална осигуровка ще е готов с доклада си в пет часа. Ще отскочиш ли да го вземеш? От пресконференцията можеш да отидеш директно в Уестминстър.

Какво?! Втренчвам се ужасено в телефона. Не, не мога да вземам никакъв проклет доклад! Трябва да си взема „Виза“ картата! Трябва да си взема шала!!!

— Не може ли Клеър да го вземе? — питам с надежда. — Смятах да се върна до офиса и да приключа проучването си за… — За какво, по дяволите, трябваше да пиша този месец? — За ипотеките.

— Клеър отива на брифинг в Сити. Пък и Уестминстър ти е на път, като се прибираш у дома си в баровския Фулхам, нали?

Филип ВИНАГИ се чувства едва ли не длъжен да подхвърли някаква закачка за това, че живея във Фулхам. Само защото той самият е в Харпъндън.

— Слизаш от метрото, вземаш доклада и се качваш обратно — казва ми той.

О, Боже! Не ми хрумва никакво подходящо извинение, за да му откажа. Стисвам очи и се опитвам да мисля по-бързо. Един час тук, такси до офиса, грабвам „Виза“ картата си, обратно до „Дени енд Джордж“, прибирам си шала, такси до Уесминстър, вземам доклада. Май ще успея да надмогна.

— Хубаво — казвам. — Ще го взема.

Връщам се на мястото си точно когато светлините в залата угасват и на екрана пред нас се появява надписът „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“. Прожектират ни серия от снимки от Хонконг, Тайланд и други екзотични места, които обикновено ме карат да потъвам в сладостни мечти за ваканционни пътувания. Но днес не мога да се отпусна с наслада, нито дори да се присмивам вътрешно на новото момиче от „Седмичен инвестиционен портфейл“, което трескаво се опитва да записва всичко в бележника си и после сигурно ще зададе няколко въпроса, защото смята, че трябва да го направи. Загрижена съм за шала си. Ами ако не успея да стигна навреме? Ами ако някой им предложи по-висока цена за него? Тази мисъл ме хвърля в паника. Възможно ли е да се наддава за шал на „Дени енд Джордж“?

После, точно когато красивите снимки от Тайланд изчезват от екрана и на тяхно място се появяват досадните графики, ме осенява вдъхновение. Ами да, разбира се! Ще платя за шала си кеш! Никой няма да ми откаже пари в брой. Мога да изтегля последните сто лири от кредитната си карта за дребни кешови разплащания, така че ще трябва да намеря само още двадесет и шалът ще е мой.

Откъсвам лист от бележника си, трескаво надрасквам на него въпроса „Можеш ли да ми услужиш с една двайсетачка?“ и го бутвам на Ели, която все още седи, прилепила самозабвенно слушалката на мобилния телефон до ухото си. Чудя се какво ли слуша. Няма начин хороскопът й да продължава толкова дълго, нали? Тя прочита драскулките ми и на свой ред пише: „Нямам. Проклетият автомат ми глътна картата за кешови тегления. Карам на ваучърите си за храна от «Лънчън».“

По дяволите! Поколебавам се за миг, после пиша: „Ами кредитната ти карта? Ще ти ги върна, кълна се! И какво толкова слушаш?“

Побутвам листа към нея и в същия момент лампите в залата светват. Презентацията е свършила, а аз не чух нито дума. Хората се наместват по столовете си; „момичетата на Брандън К.“, започват да ни раздават папките с лъскави брошури. Ели приключва със слушането и ми се ухилва широко.