Софи Кинсела: Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Гледам я втренчено, сърцето ми изведнъж заблъсква в гърдите като полудяло. Не може да бъде! Невъзможно е да има разпродажба в „Дени енд Джордж“. Тук никога не се правят разпродажби. Техните шалове и фишюта са толкова търсени, че вероятно ще ги продават до шушка и на двойно по-скъпи цени. Съкровената мечта на абсолютно всеки, когото познавам, по целия свят, е да има шал от „Дени енд Джордж“. (С изключение на мама и татко, естествено. Мама смята, че ако нещо не можеш да го намериш в „Бентолс“, Кингстън, значи то просто не ти е необходимо.)

Преглъщам тежко, пристъпвам две крачки напред и бутвам вратата, за да вляза в луксозния малък бутик. Звънчето се обажда мелодично и русокосата мацка, която работи в бутика, поглежда към мен. Не знам как се казва, но винаги съм я харесвала. За разлика от някои надути крави в бутиците за модни облекла, тя няма нищо против с часове да висиш и да зяпаш дрехи и аксесоари, които очевидно не можеш да си позволиш да купиш. Аз обикновено прекарвам около половин час в напразни мечти пред изложените в „Дени енд Джордж“ шалове и фишюта, после отивам в „Аксесърайз“ и си купувам нещо за утеха. Имам цяло едно чекмедже, пълно със заместители на „Дени енд Джордж“.

— Здрасти — казвам, като се опитвам да запазя хладнокръвие. — Имате… имате разпродажба…

— Да — усмихва се русокосата. — Малко необичайно за нас.

Погледът ми трескаво обхожда помещението. Очите ми се пълнят с рафтовете, отрупани с грижливо надиплени фишюта и шалове, с провесени над тях тъмнозелени табелки с надписи в кремаво: „—50%“. Кадифени шалове с различни щамповани мотиви, копринени шалове с мънистени орнаменти, кашмирени шалове с бродерии — и на всеки един с дискретния „подпис“ на „Дени енд Джордж“. Навсякъде край мен. Просто не знам откъде да започна. Май ме обзема паника.

— Всеки път се заглеждахте по този, мисля — казва ми милата блондинка, като изважда от купчинката пред себе си един преливащ в синьо и зелено шал.

О, Боже, да! Помня го. Изработен е от зелено копринено кадифе, щамповано с преливащи се мотиви в бледосиньо и изпъстрен с проблясващи в цветовете на дъгата седефени мъниста. Гледам го и усещам тънички невидими нишчици да ме придърпват към него. Трябва да го докосна. Трябва да си го сложа! Този шал е най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. Русокосото маце поглежда етикетчето и ми казва:

— Цената му е намалена от триста и четиридесет на сто и двадесет лири.

Приближава до мен и деликатно премята шала около врата ми. Оглеждам се в огледалото.

Няма две мнения по въпроса. Трябва да го имам този шал. ТРЯБВА да го имам. Той прави очите ми да изглеждат по-големи, И прическата ми да изглежда по-скъпа. С него изглеждам различна личност. Ще мога да го нося на всичко. Хората ще ме наричат Момичето с шала от „Дени енд Джордж“.

— На ваше място не бих се колебала — усмихва ми се русокосата продавачка. — Този е последният, който ни е останал.

Неволно се вкопчвам в шала с две ръце.

— Ще го взема — отронвам задъхано. — Ще го взема.

Докато русокосата продавачка увива нежно шала в копринена хартия, аз си изваждам портфейла и без да се замисля, съвършено автоматично бръквам да си извадя „Виза“ картата — но пръстите ми опипват само кожената преградка, където обикновено я държа. Замирам изненадано, после започвам все по-трескаво да ровя из всички отделения на портфейла си, като се чудя дали пък не съм я пъхнала по погрешка някъде другаде с някоя рецепта или пък под нечия визитка… И изведнъж си спомням стреснато: останала е върху бюрото ми в офиса.

Как може да съм толкова тъпа?! Как съм могла да оставя „Виза“ картата си на бюрото?! Къде ми е бил акълът?!

Милата русокоса продавачка вече пъха грижовно увития в мека хартия шал в една от тъмнозелените маркови кутии на „Дени енд Джордж“. Сърцето ми бие до пръсване. Ами сега?!

— Как бихте желали да платите? — пита ме блондинката, все така мило усмихната.

Усещам, че лицето ми пламва.

— Май съм си забравила кредитната карта в офиса — заеквам смутено.

— О! — Отронва продавачката и ръцете й замират.

— Бихте ли ми го запазили? — питам умолително. Тя ме поглежда неуверено:

— Докога?

— До утре? — питам полувъпросително с нотка на отчаяние в гласа. О, Боже! Тя се смръщва! Нима не разбира?!

— Боя се, че не — казва блондинката, вече не чак толкова мило усмихната. — Забранено ни е да запазваме подлежащи на разпродажба стоки.

— Ами тогава до по-късно днес следобед — изстрелвам панически. — В колко затваряте?