Софи Кинсела: Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

„Белла Паста“ (Ясно, обядът с Кейтлин.)

„Одинс“ (Бутилка вино — жизнено необходимо!)

„Екко“ (Бензинът не се смята.)

„Куалино“ (Добре де, това е наистина много скъп ресторант… но пък човек ходи там веднъж на сто години!)

„Прет а Манж“ (Обикновено плащам в брой, когато купувам полуфабрикати, но този път просто нямах в себе си дребни банкноти.)

„Одинс“ (Бутилка вино — жизнено необходимо!)

„Ръгс ту Ричс“ ( КАКВО??? Какви са пък тия „килими за богати“? Ах, да, пътечката. Онази идиотска пътечка!)

„Ла Сенца“ (Секси бельо за среща с Джеймс.)

„Ажан Провокатьор“ (Още по-секси бельо за среща с Джеймс. Хм, що ли ми трябваше!)

„Боди Шоп“ (Електрическата масажна четка, която ТРЯБВА да започна да използвам.)

„Некст“ (Една доста скучна бяла риза… но пък я купих при разпродажба, значи съм СПЕСТИЛА пари.)

„Милетс“…

Буквално замръзвам. „Милетс“ ли? Та аз НИКОГА не стъпвам в „Милетс“! Какво, по дяволите, ще правя в „Милетс“? Забивам недоумяващ поглед в посочената сума, свивам вежди и трескаво мисля. И после изведнъж ми светва. Та то е очевидно! Някой друг е използвал кредитната ми карта!!

Боже Господи! Аз, Ребека Блумууд, съм станала жертва на финансово престъпление!

Сега вече всичко придобива съвсем ясен смисъл. Някакъв гнусен престъпник ми е отмъкнал картата и е фалшифицирал подписа ми. Кой знае къде другаде е пазарувал с нея! Нищо чудно, че банковото ми извлечение е почерняло от гъсто изписаните цифри! Някой си е устроил пазарна оргия из цял Лондон с моята кредитна карта!! И явно си въобразява, че това безобразие ще му се размине.

Но как ли го е направил? Трескаво ровя из чантата си за портмонето, отварям го и… Картата ми от „Виза“ си е вътре — точно в отделението, където винаги я държа. Изваждам я и я разглеждам втренчено. Ясно, някой я е измъкнал скришом от портмонето ми, използвал я е най-безочливо, а после… ПОСЛЕ Я Е ПЪХНАЛ ОБРАТНО НА МЯСТОТО Й . Явно го е направил човек, когото познавам. Боже Господи! Кой?

Оглеждам подозрително колегите си зад стъклените прегради, които отделят работните ни кутийки. Който и да го е направил, явно не е от най-умните. Да използва кредитната ми карта в „Милетс“! Та то е смешно! Аз НИКОГА не пазарувам от „Милетс“!

— Кракът ми не е стъпвал в „Милетс“! — отсичам гласно.

— Стъпвал е, стъпвал е — подмята Клеър.

— Какво? — питам и се извръщам към нея, не особено доволна, че прекъсва размислите ми. — Нищо подобно!

— Хайде, хайде, нали точно от „Милетс“ купи подаръка за Майкъл по повод напускането му?

Зяпвам я и усещам как усмивката ми се изпарява. О, по дяволите! Ами да, разбира се. Синия анорак за Майкъл. Отвратителния син анорак от „Милетс“.

Когато преди три седмици Майкъл, нашият заместник-главен редактор, напусна работа, аз предложих да избера и да купя прощалния подарък с парите, които бяхме събрали помежду си. Взех кафявия плик, пълен с монети и дребни банкноти, отидох в „Милетс“ и му избрах един анорак (да го знаете от мен — той е точно анорачен тип мъж). И в последната минута, вече на касата — ами да, сетих се как стана, — реших да платя с кредитната си карта и да задържа монетите и банкнотите в брой за себе си.

Сега вече съвсем ясно си спомням как ровех из плика, измъквах една по една банкнотите от по пет лири и грижливо ги надиплих в портфейла си, как после отбрах монетите от по една лира и ги сложих в отделението със закопчалка на портмонето си, а купчинката останали разнокалибрени дребни монети изсипах, без да ги броя, на дъното на чантата си. Помня, че тогава си помислих: „Страхотно, сума ти време няма да ми се налага да търча да тегля кеш за това-онова!“ Мислех си, че шестдесет лири на дребно ще ми стигнат за седмици наред.

Добре де, къде са сега тези шестдесет лири? Просто НЯМА НАЧИН да съм похарчила шестдесет лири, макар и на дребно, без да забележа, нали така?

— Какво се сети за „Милетс“, впрочем? — пита Клеър, като се попривежда през бюрото си към мен.

Виждам малките й проницателни като рентген очички да проблясват иззад стъклата на очилата й. Знае, че чета сметката си от „Виза“.

— Ааа, просто ми хрумна — отвръщам нехайно и бързо отгръщам на втората страница.

Но тази кратка размяна на реплики явно ме е разконцентрирала, защото допускам фатална грешка. Вместо — както правя обикновено — да видя какво пише в графата „Минимална сума за заплащане“ и хич и да не поглеждам „Обща дължима сума“, сега се улавям, че съм се вторачила именно в изписаната най-отдолу цифра.